Тъкмо беше нагънал бисквитите „Орео“, когато погледна телефона до леглото и се сети за Роуз и момчетата. Съпругата му се разведе с него, след като напусна професионалния футбол и стана кечист, и получи попечителството над двамата им синове. Все още живееше в Мобил; Джош ги посещаваше, когато обиколката му минаваше оттам. Роуз имаше хубава работа като правен секретар и последния път, когато я видя, тя му каза, че е сгодена за някакъв чернокож адвокат и двамата ще се оженят в края на август. На Джош много му липсваха синовете и понякога, докато беше на ринга, зърваше в публиката лица на момчета, които му напомняха за тях, но тези лица винаги му крещяха и му се подиграваха. Не беше здравословно, знаеше той, да мисли прекалено много за хората, които обича; нямаше смисъл да задълбочава излишно болката. Желаеше всичко добро на Роуз; от време на време искаше да ѝ се обади, но се страхуваше, че приятелят ѝ ще вдигне.
„Е — помисли си гигантът, докато разделяше една бисквита, за да оближе крема, — не съм бил създаден за семеен живот. Не, сър! Харесвам си свободата прекалено много, а и тя, ей богу, е единственото, с което разполагам!“
Беше изморен. Цялото тяло го болеше, а утре денят щеше да е дълъг. Може би щеше да се обади в болницата, преди да потегли, за да разбере как е Джони Лий Ричуайн. Момчето щеше да си вземе поука от наученото тази вечер.
Джош остави телевизора да работи, защото обичаше да слуша човешки гласове, и бавно се унесе в сън с внимателно балансирания пакет с бисквити „Орео“ на корема си. „Утре ще е голям ден — помисли си той, докато се унасяше. — Отново трябва да бъда зъл и силен.“ След това заспа и захърка тихичко, а сънищата му бяха изпълнени с шумни публики, които желаеха главата му.
По телевизията започна някакво религиозно предаване. Пасторът говореше нещо за силата на ралото.
След това започна химнът „Знаме, обсипано със звезди“, докато се редяха кадри на величествени, покрити със сняг планини, огромни, брулени от вятъра полета с царевица и пшеница, течащи потоци, зелени гори и могъщи градове, и накрая клипът завърши с американския флаг, разпънат и неподвижен на върха на забития в лунната повърхност кол.
Картината замръзна, остана така няколко секунди и след това всичко изчезна с края на програмата на местната телевизия.
4
23:48 часа, лятно часово време. Близо до Уичита, Канзас
Отново се караха.
Момиченцето затвори очи и си сложи възглавницата върху главата, но това не попречи на гласовете да продължават да я безпокоят, приглушени и изкривени, почти нечовешки.
— Писна ми от простотии, жено! Махни ми се от главата!
— Какво да направя? Само да се усмихвам, когато отиваш да пиеш и да играеш комар с парите, които аз печеля? С тези пари трябваше да платя наема на проклетата каравана и да купя храна, а ти просто излезе и ги пропиля, за бога; просто ги пропиля…
— Махни се от шибаната ми глава, казах! Погледни се! Приличаш на пенсионирана дърта курва! Писна ми само да висиш тука и да мрънкаш през цялото време!
— Може би трябва да направя нещо по въпроса, а? Може би трябва да си опаковам нещата и да си разкарам задника!
— Давай, к’во чакаш? Махни се и вземи онова смахнато дете с теб!
— Ще го направя! Не си мисли, че няма да го направя!
Двамата продължаваха да спорят, а гласовете им ставаха все по-силни и по-озлобени. Момиченцето трябваше да надигне глава, за да си поеме въздух, но продължаваше да държи очите си затворени и си мислеше за градината си, която се намираше точно под прозореца на малката ѝ стая. Хората от целия парк за каравани идваха, за да я видят и да я похвалят колко хубави са цветята ѝ. Госпожа Йегър от съседната каравана каза, че теменужките са много красиви, макар да не мислеше, че цъфтят толкова късно, и то в такова горещо време. Нарцисите, кученцата и дивият зюмбюл също вървяха много добре, но за момент момиченцето ги чу как умират. То ги поля, размачка пръстта им с пръсти и седна в градината си на сутрешната слънчева светлина, за да я гледа със сините си като яйца на червеношийка очи, докато болезнените звуци не секнаха. Сега градината приличаше на красив пожар от цветове и дори тревата около караваната беше в наситено тъмнозелено. Тази на госпожа Йегър беше кафява, макар че я поливаше почти всеки ден. Момиченцето я беше чуло да умира много отдавна, но не искаше да натъжава госпожа Йегър, като ѝ каже истината. Може би градината ѝ щеше да се съживи, когато започнеха дъждовете.