— Как се влиза вътре? — попита Елиз.
— Ще видиш. Това беше едно от най-яките неща, които ми показаха. — Фил беше идвал тук през април, след като прочете реклама на Земен дом в списанието „Войник на съдбата“. Той бавно поведе кемпера напред, докато предните му гуми не потънаха в двете бразди в земята и не задействаха някакви скоби. Почти веднага се разнесе дълбок боботещ звук на тежка машинария, зъбни колела и вериги. В основата на скалната стена се появи флуоресцентна светлина, която плавно започна да се увеличава. Кронингер имаше чувството, че е у дома и чака вратата на гаража му да се отвори.
Роланд от своя страна си представи как пред него се разкрива масивен портал към средновековна гора. Сърцето му биеше като лудо, а луминесцентната светлина, която се отразяваше в дебелите стъкла на очилата му, ставаше все по-силна и по-ярка.
— Господи! — изрече тихичко Елиз. Скалната стена се разтваряше, за да разкрие бетонен паркинг, пълен с коли и други кемпери. Таванът представляваше решетка от метални греди, от които висяха лампи. На вратата стоеше униформен войник. Той помаха на Фил да влезе. Кронингер изпълни нареждането и остави форда да следва браздите в земята, докато стигна до бетонната рампа и паркинга. Гумите бяха освободени от скобите и вратата веднага започна да се затваря.
Войникът направи знак на Фил да паркира между два други кемпера и прокара пръст през врата си.
— Какво означава това? — попита обезпокоено Елиз.
Съпругът ѝ се усмихна.
— Казва ми да изгася двигателя. — Изпълни нареждането. — Пристигнахме, банда.
Скалната врата се затвори с тежко даннн, което проехтя наоколо и ги изолира от външния свят.
— Вече сме в армията! — каза Фил на сина си, който не можеше да повярва на късмета си, че се е озовал тук. Докато излизаха от форда, пристигнаха две голф колички; в първата имаше усмихнат млад мъж с късо подстригана пясъчно кестенява коса, облечен в тъмносиня униформа със знака на Земен дом на джоба на гърдите му. Във втората бяха двама здравеняци в тъмносини комбинезони, които влачеха след себе си товарно ремарке за багаж като онези, които използваха по летищата.
Усмихнатият млад мъж, чиито бели зъби като че ли отразяваха флуоресцентното осветление, провери информацията на клипборда си, за да се увери, че е запомнил правилно имената.
— Здравейте, приятели! — поздрави ги ведро той. — Господин и госпожа Филип Кронингер, нали?
— Точно така — отвърна Фил. — И синът ни Роланд.
— Здрасти, Роланд. Добре ли пътувахте от Флагстаф дотук?
— Пътят е дълъг — отвърна Елиз, докато оглеждаше паркинга. По груба преценка тук имаше повече от двеста автомобила. — Господи, колко хора живеят на това място?
— На деветдесет и пет процента от капацитета си сме, госпожо Кронингер. До уикенда трябва да стигнем стоте. Господин Кронингер, ако обичате, дайте ключовете си на тези джентълмени. Те ще се погрижат за багажа ви. — Фил им ги даде и хората започнаха да разтоварват куфари и кашони от кемпера.
— Нося компютърно оборудване — каза Роланд на младия мъж. — Няма проблем за това, нали?
— Разбира се, че не. Качвайте се на борда, за да ви заведа до стаите ви. Ефрейтор Матис? — обърна се мъжът към един от хамалите. — Тези са за секция В, номер шестнадесет. Готови ли сте, приятели? — Фил се беше наместил на предната седалка, а съпругата и синът му — отзад. Той кимна и младият мъж потегли по някакъв коридор с бетонен под и добро осветление, който беше с лек наклон надолу. От стратегически разположени на тавана вентилатори се носеше хладен въздух. От този коридор се разклоняваха нови, като пред всеки от тях имаше стрелки и информация — секция А, Б и В.
— Аз съм сержант Шор. — Младият мъж протегна ръка и Фил я пое. — Радвам се, че сте с нас. Имате ли някакви въпроси към мен?
— Ами аз идвах тук през април и познавам добре Земен дом — обясни Кронингер, — но не мисля, че съпругата и синът ми придобиха ясна представа от брошурите. Елиз се опасяваше относно надеждността на вентилацията.
Шор се засмя.
— Няма за какво да се тревожите, госпожо Кронингер. Разполагаме с две системи за филтриране на въздуха, които са последна дума на техниката — едната работи, а другата е резервна. Системата ще се задейства до една минута в случай на „Код Червено“… това е, когато… хм… очакваме удар и запечатваме вентилационните шахти. В този момент вентилаторите изсмукват много въздух от вън и ви гарантирам, че въздухът в Блу Доум Маунтин вероятно е най-чистият, който някога ще дишате. Разполагаме с три жилищни зони — секции А, Б и В — на това ниво. Под нас се намират командният център и нивото на поддръжката. На дълбочина от петнадесет метра са генераторите, оръжейната, провизиите от храна и вода, радарите и квартирите на офицерите. Между другото имаме политика да прибираме всички външни оръжия в нашата оръжейна. Носите ли такива със себе си?