Момчето отиде до килера и отвори вратата, за да провери с колко място разполага за нещата си. Вътрешността му беше от евтино дърво, с няколко телени закачалки, които висяха от пръчката. Нещо малко и жълто изведнъж прелетя във вътрешността на килера като есенно листо. Роланд инстинктивно се пресегна и го хвана между пръстите си. Отиде до светлината и внимателно разтвори ръка.
В дланта му лежеше зашеметена крехка жълта пеперуда със зелени и златисти ивици по крилете си. Очите ѝ приличаха на тъмнозелени главички на карфици, подобно на блестящи смарагди. Пеперудата запърха; личеше, че е слаба и замаяна.
„От колко време си там вътре?“, зачуди се Роланд. Нямаше как да разбере. Вероятно някой я беше внесъл с колата, кемпера или дрехите си. Той вдигна ръка по-близо до лицето си и се втренчи за няколко секунди в малките очички на насекомото.
В следващия миг смачка пеперудата в юмрука си и почувства как тялото ѝ се размаза под силата на хватката му. „Пльок! — помисли си момчето. — Супер пльок!“ Определено не беше бил целия път от Флагстаф, за да дели стая с някаква шибана жълта буболечка!
Изхвърли смачканата останка в кошчето за боклук, избърса жълтия прашец от дланта в панталоните си и се върна в дневната. Шор тъкмо пожелаваше приятна вечер на родителите му, когато дойдоха другите двама мъже с багажа и компютърното му оборудване.
— Инструктажът е в 8:00 часа, приятели! — напомни сержантът. — Ще се видим там!
— Чудесно — отвърна развълнувано Фил Кронингер.
— Чудесно. — Гласът на Елиз беше напоен със сарказъм. Сержант Шор, чиято усмивка не слизаше от лицето му, напусна апартамент номер шестнадесет. Лицето му обаче бързо се промени в сериозна гримаса, когато се качи в електрическата количка, а устата му се изпъна в мрачна, права линия. Обърна превозното средство и се върна на мястото, където имаше отломки на пода. Каза на почистващия екип да си размърдат задниците и да закърпят пукнатините — и този път да останат закърпени — преди цялата проклета секция да падне.
Две
Огнени копия
6
17 юли
4:40 часа, лятно северноамериканско източно време Ню Йорк
— Онзи вътре ли е още? — попита шепнешком чернокожата жена с оранжева коса и младежът от испански произход, който продаваше пуканки, кимна.
— Слушай! — насочи ѝ вниманието хлапето на име Емилиано Санчес и тъмните му очи се ококориха.
От другата страна на избелелите червени завеси, които водеха към киносалона на „Емпайър Стейт Тиътър“ на Четиридесет и втора улица, се разнесе смях. Подобен звук можеше да издаде само някой с прерязано гърло. Смехът стана по-гръмък и по-пронизителен и Емилиано запуши ушите си с ръце. Смехът му напомни на локомотивна свирка и детски писък и за няколко секунди се върна обратно в миналото, отново беше на осем години и живееше в град Мексико, където стана свидетел как брат му беше блъснат и убит от товарен влак.
Сесили се вторачи в него и когато смехът се усили, тя чу момичешки писък в него. Отново беше на четиринадесет години и лежеше на масата за аборти. Споменът изчезна в миг и смехът затихна.
— Мили боже! — съумя да изрече отново шепнешком Сесили. — К’во пуши това копеле?
— Слушам го от полунощ — сподели ѝ младежът. Смяната му започваше в дванадесет и щеше да свърши в осем. — Някога чувала ли си нещо подобно?
— Сам ли е там?
— Аха. Няколко души влязоха, но те също не издържаха. Човече, трябваше да видиш лицата им на излизане! Направо тръпки да те побият!
— По дяволите, човече! — отвърна Сесили. Тя продаваше билетите и работеше в будката отпред. — Не мога да изгледам и две минути от този филм с всичките му мъртъвци и прочие! Божичко, продадох билета на този тип преди три прожекции!
— Той излезе, купи си голяма кола и пуканки с масло. Остави ми един долар бакшиш. Казвам ти, не ми се искаше да докосвам парите. Изглеждаха ми… мазни или нещо подобно.
— Копелето сигурно си играе с малкия вътре. Вероятно гледа всички онези мъртви и кървави лица и си играе с малкия! Някой трябва да влезе там и да му каже…