Смехът отново изригна. Емилиано потръпна. Сега звукът му напомни за плача на едно момче, което някога наръга в корема по време на бой с ножове. Смехът секна и премина в тих кикот, който накара Сесили да се сети за звуците, които издаваха наркоманите в стрелбището, което посещаваше. Лицето ѝ беше застинало, докато смехът не се изгуби напълно.
— Имам да свърша някои неща — каза тя, обърна се и побърза да се прибере в будката за билети, като заключи вратата след себе си. Спомни си, че мъжът в киносалона беше много странен: едър здравеняк, който приличаше на швед с тази негова чуплива руса коса, млечнобяла кожа и очи като изгорено от цигара. Докато си купуваше билета, направо прогаряше дупки в нея и не изрече нито дума. Странно, помисли си Сесили и взе списанието си „Пийпъл“ с треперещи пръсти.
„Хайде, да става осем часа!“, замоли се Емилиано. Погледна колко е часът на ръчния си часовник. След няколко минути „Лицето на смъртта, четвърта част“ щеше да свърши и Уили, дъртият пиян прожекционист, щеше да смени ролката горе, за да пусне „Mondo Bizarro“, в който имаше сексуални сцени със завързване и подобни. Може би онзи тип щеше да си отиде, когато лентата бъдеше сменена. Емилиано си седна на стола и се върна обратно към комикса си за Конан в опит да изгони лошите спомени, събудени от смеха в киносалона.
Червените завеси се размърдаха и разтвориха. Емилиано се сви, сякаш беше заплашен от побой. Мъжът, който обичаше филми, излезе в мръсното лоби. „Тръгва си! — каза си младежът и едва не се ухили, докато погледът му беше залепен за комикса. — Излиза през вратата!“
Но вместо това мъжът, който обичаше филми, изрече с тих, почти детски глас:
— Ще желая една голяма кола и пуканки, моля.
Стомахът на Емилиано се сви. Без да поглежда лицето на мъжа, стана от стола си, сипа колата в чаша от диспенсъра, напълни пуканки в една кутия и ги поля с масло.
— С повече масълце, ако може — примоли го мъжът, който обичаше филми.
Младежът сипа още малко масло в пуканките и ги остави заедно с колата на щанда.
— Три кинта — каза той и към него беше бутната петдоларова банкнота.
— Задръж рестото. — Този път гласът на откачалката беше с южняшки акцент. Изненадан, Емилиано вдигна поглед.
Мъжът, който обичаше филми, беше висок около метър и деветдесет и пет и носеше жълта тениска и зелени каки панталони. Очите под гъстите му черни вежди бяха хипнотично зелени на фона на кехлибарената му кожа. Емилиано вече го беше преценил като жител на Южна Америка, вероятно с индианска жилка. Косата му беше черна и чуплива, подстригана ниско до черепа. Той се взираше втренчено в младежа.
— Искам да гледам отново този филм — изрече тихо мъжът, който обичаше филми, и гласът му отново имаше онзи акцент, който вероятно беше бразилски.
— Хм… „Mondo Bizarro“ ще започне след две-три минути. Вероятно прожекционистът вече е сложил първата ролка…
— Не — отвърна противният тип и се усмихна. — Искам да гледам отново този филм. Веднага.
— Аха. Е, слушай какво ще ти кажа. Имам предвид, че… Не аз вземам решенията тук, разбираш ли? Сещаш се, нали? Аз просто продавам пуканки. Нямам думата какво да върви… — Мъжът, който обичаше филми, се пресегна и докосна лицето на Емилиано със студени и мазни от маслото пръсти и челюстта на младежа се заключи, сякаш беше замръзнала.
Светът като че ли се завъртя около него за секунда и костите му се превърнаха в ледена клетка. Примигна и цялото му тяло се разтресе. Продължаваше да стои зад щанда за пуканки, но мъжът, който обичаше филми, го нямаше. „Проклятие! — помисли си Емилиано. — Копелето ме докосна!“ Той взе една хартиена кърпичка и си избърса лицето, където го бяха докоснали пръстите, но все още усещаше хладината, която бяха оставили след себе си. Петдоларовата банкнота си седеше на щанда. Прибра я в джоба си и напусна работното си място, за да надникне през завесите на киносалона.
На екрана, във величествен, кървав цвят, пожарникари вадеха овъглени тела от катастрофирали коли. Коментаторът обясняваше:
— В „Лицето на смъртта“ няма никаква цензура. Всичко, което ще видите, е истинско. Ако не понасяте подобни картини, по-добре напуснете киносалона…
Мъжът, който обичаше филми, седеше на първия ред. Емилиано видя очертанията на главата му на екрана. Онзи отново започна да се смее и младежът се отдръпна назад от завесите. Погледна глуповато часовника си и осъзна, че почти двадесет минути от живота му са черна дупка. Мина през една от вратите и се качи по стълбището към апаратната, където Уили се беше проснал на дивана и четеше „Хъслър“.