Сестра Крийп стана, преметна чантата си през рамо и си тръгна от уютната ниша. Пое обратно по тунела, окъпан от слабото синьо сияние на ремонтните лампи, като се надяваше днес да намери хотдог. Много ги обичаше, особено с щедра доза хубава пикантна горчи…
Тунелът изведнъж се разтресе.
Бетонът започна да се пука. Сините лампи примигаха, изгаснаха и пак засветиха. Над главата ѝ се разнесе шум, подобен на воя на вятъра или на връхлитащ влак на метрото. Сините лампи ставаха все по-светли, докато светлината не стана ослепителна и Сестра Крийп не присви очи. Тя направи още три несигурни крачки напред; ремонтните крушки започнаха да се пръскат. Сложи ръце пред лицето си, за да го предпази. В тях се забиха парченца стъкло. „Ще осъдя някого за това!“, помисли си със съвсем ясно съзнание клошарката.
В следващия момент целият тунел се килна рязко на една страна и Сестра Крийп падна в поточето с мръсна вода. От тавана започнаха да се откъртват парчета бетон и скала. Тунелът се наклони отново, този път в другата посока, и то с такава сила, че клошарката имаше чувството, че вътрешностите ѝ се късат. Бетонните късове заудряха главата и раменете ѝ, докато ноздрите ѝ се пълнеха с прах.
— Мили боже! — провикна се тя на път да се задуши. — О, боже!
Над главата ѝ се разхвърчаха искри, когато кабелите започнаха да се късат. Сестра Крийп подуши гореща жега от пара и някъде горе чу тропот, подобен на стъпките на огромен бегемот. Тунелът продължаваше да се накланя и олюлява. Клошарката прегърна силно чантата си и се опита да се стегне. Беше стиснала силно зъби, за да не изпищи. Над нея премина гореща вълна и затрудни дишането ѝ. „Господ да ми е на помощ!“, изкрещя наум тя, докато се опитваше да си поеме въздух. Нещо се пукна и Сестра Крийп усети потеклата от носа ѝ кръв. „Не мога да дишам, о, мили боже, не мога да дишам!“ Тя се стисна за гърлото, отвори уста и чу как собственият ѝ приглушен писък се понесе по люлеещия се тунел. Най-накрая наранените ѝ дробове успяха да си поемат глътка изпепеляващ въздух и тя легна свита в мрака. Тялото ѝ беше тормозено от спазми, а мозъкът ѝ като че ли бе изключил.
Жестокото клатене на тунела беше престанало. Сестра Крийп припадаше и отново идваше в съзнание. През мъглата долетя далечният грохот на влака.
Усилваше се.
„Ставай! — нареди си клошарката. — Ставай! Настъпи Денят на Страшния съд и Господ пристигна с колесницата си, за да отведе праведните в рая!“
Един по-спокоен и по-ясен глас ѝ заговори, вероятно от тъмното кътче на спомените ѝ: „Глупости! Нещо лошо се е случило там горе!“
„Раят! Раят! Раят!“, помисли си Сестра Крийп и прогони злия глас. Изправи се до седнало положение, избърса кръвта от носа си и вдиша горещ и душен въздух. Влакът приближаваше. Клошарката усети, че водата, в която беше седнала, е гореща. Стисна чантата си и бавно стана на крака. Навсякъде беше тъмно. Отиде и опипа с пръсти стените на тунела, за да усети под тях грозна плетеница от пукнатини.
Грохотът се усилваше и въздухът се нагорещяваше. Бетонът под пръстите ѝ приличаше на градски асфалт по обяд през август — човек можеше да си изпържи яйца на него.
Далеч напред в тунела се появи слаба оранжева светлина, подобна на фаровете на движещ се с висока скорост влак на метрото. Тунелът отново затрепери. Сестра Крийп се опули срещу все по-уголемяващата се оранжева светлина, която преминаваше през нюанси на червено и лилаво.
Клошарката осъзна какво е това и заскимтя като хванато в капан животно.
Към нея се носеше огнена вълна. Тя усети как пламъците изсмукваха въздуха като във вакуум. След по-малко от минута щяха да я застигнат.
Сестра Крийп излезе от транса, в който беше изпаднала. Обърна се и побягна, като стискаше здраво чантата до тялото си. Маратонките ѝ плискаха в течащата вода. Тя припряно прескачаше счупени тръби и буташе настрани скъсани кабели като обречен човек. Погледна назад и видя протягащите се от огъня червени пипала, които плющяха във въздуха като камшици. Вакуумът я засмука и се опита да я издърпа в пламъците. Сестра Крийп изпищя и въздухът зацвъртя в ноздрите и в гърлото ѝ.
Усети миризмата на изгоряла коса и надуващите се по ръцете и гърба ѝ мехури. След около тридесет секунди щеше да се присъедини към своя Бог и пастир и се изуми, че не е готова и няма желание да тръгне.
Тя изрева от ужас, спъна се и падна по очи.
Опита се да стане и видя, че е стигнала до решетка, в която се отичаше водата от поточето. Под нея имаше само мрак. Погледна назад към прииждащия огън. Веждите ѝ се опърлиха, а по лицето ѝ започнаха да избиват големи мехури. Въздухът не ставаше за дишане. Нямаше време да се изправи и да побегне отново; пламъците почти я бяха достигнали.