Сестра Крийп сграбчи решетката и се опита да я махне. Един от ръждясалите винтове се откъсна, но вторият беше хванат здраво.
Огънят беше на не повече от дванадесет-тринадесет метра зад нея и косата ѝ пламна.
„Господи, помогни ми!“, изпищя наум и дръпна толкова силно решетката, че едва не извади раменете си.
Вторият винт се предаде.
Сестра Крийп хвърли решетката настрани, взе си чантата и се гмурна с главата напред в шахтата.
Падна от височина от около метър и двадесет и се озова в ковчегоподобно пространство, в което имаше двадесет сантиметра вода.
Пламъците минаха над нея, изсмукаха въздуха от дробовете ѝ и изгориха всеки сантиметър от откритата ѝ кожа. Дрехите ѝ пламнаха и тя започна да се търкаля френетично във водата. За няколко секунди властваха единствено тътен и агония. Сестра Крийп усети миризмата на топлия хотдог от онази будка.
Стената от огън се движеше бързо като комета и носеше след себе си въздух от отвън, който беше наситен с тежката миризма на овъглена плът и разтопен метал.
Долу в шахтата, която отвеждаше водата до канализацията, тялото на Сестра Крийп потрепери и се сви. Седем-осем сантиметра от водата се бяха изпарили и бяха смекчили яростта на огъня. Обгореното ѝ, изстрадало тяло се мъчеше да си поеме въздух и най-накрая успя да го стори, докато покритите ѝ с мехури ръце стискаха здраво платнената чанта.
После продължи да лежи, без да помръдва.
8
8:31 часа, планинско лятно часово време Блу Доум Маунтин, Айдахо
Постоянното звънене от телефона на масата до леглото извади мъжа от лишения му от сънища сън. „Стига — помисли си той. — Оставете ме на мира.“ Звъненето обаче продължи, затова най-накрая бавно се завъртя, щракна лампата и примига на светлината, преди да вдигне слушалката.
— Маклин — каза той завалено със сънен глас.
— Хм… полковник, сър? — Обаждаше се сержант Шор. — Няколко души ви очакват за инструктажа, сър.
Полковник Джеймс Маклин-Джимбо погледна малкия зелен будилник до телефона и видя, че е закъснял с повече от тридесет минути за инструктажа и ръкостисканията. „Проклятие! — ядоса се той. — Настроих си алармата точно за 6:30 часа!“
— Добре, сержант. Задръж ги още петнадесет минути. — Затвори и провери задната част на будилника. Малкото лостче беше натиснато надолу. Или въобще не го беше настроил, или го беше изключил в съня си. Седна на края на леглото и се опита да намери достатъчно енергия, за да стане, но се чувстваше отпуснат и го мързеше. Преди няколко години нямаше нужда от никакъв будилник. Щеше да се събуди дори при звука от стъпки в мокра трева и за секунди щеше да е нащрек като вълк.
„Времето минава — помисли си мрачно полковникът. — При това много бързо.“
Насили се да стане. Насили се дори да прекоси стаята си, чиито стени бяха украсени в плакати на самолети „Фантом“ и „Тъндърчийф“ в полет, за да отиде в малката баня. Щракна лампата и пусна водата, която потече ръждива. Наплиска си лицето, подсуши се с кърпа и се вторачи със замъглен поглед в непознатия в огледалото.
Маклин беше висок почти метър и деветдесет и допреди пет-шест години тялото му беше стройно и силно, костите му бяха покрити с мускули, раменете му бяха големи и изправени, а гърдите му изпъкваха като оръдието на танк М-1. Сега беше отпуснат, с корем, на който дори петдесетте коремни преси, които правеше всяка сутрин, не можеха да се противопоставят… или поне ги правеше, когато имаше време. Забеляза изкривяването в раменете си, сякаш беше прегърбен от невидима тежест, а космите на гърдите му стояха като напръскани с нещо сиво. Бицепсите му — някога твърди като камък — се бяха превърнали в меки възглавници. Някога счупи врата на либийски войник в свивката на ръката си, а сега не мислеше, че разполага със силата да счупи дори орех с ковашки чук.
Включи кабела на електрическата си самобръсначка и заработи с нея върху наболата си брада. Тъмнокестенявата му коса беше късоподстригана и посивяла на слепоочията; под квадратното му чело се мъдреха леденосини очи, потънали в дълбоките ями на умората, подобно на парчета лед, плуващи над кална вода. Докато се бръснеше, Маклин се замисли колко много беше заприличало лицето му на една от стотиците военни карти, които бе разучавал преди много време: брадичката му беше като стърчаща скала, която водеше до подобната му на клисура груба уста, нагоре към двете скули планини и скалистия хребет за нос, след което се снижаваше към блатата на очите му и отново продължаваше нагоре към кафявите гори на гъстите му вежди. Всичките отличителни черти на терена също бяха там: кратерите от тежко акне, останали от младежките му години, и малкият окоп на зигзагообразния белег, който разсичаше лявата му вежда — спомен от рикоширал куршум в Ангола. Върху лявото му рамо имаше по-дълбок и по-голям белег от нож — спомен от Ирак, както и малък сувенир от куршум във Виетконг, улучил дясната част на гръдния му кош. Маклин беше на четиридесет и четири години, но понякога се събуждаше с усещането, че е на седемдесет. Огнестрелните рани в ръцете и краката го боляха заради костите, които бяха счупени в битки на далечни брегове.