На четвърти май, на по-малко от осемнадесет километра от Кий Уест, американски боен пилот на Б-18 изстреля ракета въздух-земя в повредена руска подводница. Базирани в Куба руски изтребители „Флогър“ погнаха американския пилот и го свалиха заедно с още два летателни апарата от притеклия му се на помощ ескадрон.
Девет дни по-късно съветска и американска подводница се сблъскаха по време на игра на котка и мишка в Арктика. Два дни след това радарите на канадската Дистанционна линия за ранно предупреждение засякоха сигналите на двадесет приближаващи самолета и всички западни военновъздушни бази на Съединените щати бяха поставени в пълна бойна готовност, но нарушителите обърнаха и избягаха, преди да осъществят контакт.
На шестнадесети май всички американски военновъздушни бази бяха поставени в пълна бойна готовност от първа степен, а руснаците отвърнаха със същото само след два часа. Напрежението ескалира още повече от взривеното през този ден ядрено устройство в комплекс на „Фиат“ в Милано, Италия. Отговорността за случилото се беше поета от комунистическа терористична групировка, която се наричаше Червената звезда на свободата.
През целия май и юни продължиха да се случват инциденти в северните части на Атлантическия и Тихия океан. Американските военновъздушни бази бяха поставени в бойна готовност от втора степен, когато един крайцер експлодира и потъна по неизвестни причини на тридесет морски мили от брега на Орегон. Броят на забелязаните в териториални води съветски подводници се увеличи драматично и в отговор бяха изпратени американски подводници, които да проверят руската отбрана. Раздвижването в съоръженията с междуконтинентални балистични ракети беше засечено още преди сателитите „Небесно око“ да бъдат ослепени от лазерите. Президентът беше наясно, че руснаците също са забелязали активността в американските бази, преди собствените им шпионски сателити да бъдат извадени от строя.
На тринадесети юни от Суровото лято, както го наричаха изданията, круизният кораб „Тропическа панорама“, пренасящ седемстотин пасажери от Хавай до Сан Франциско, съобщи по радиото, че е преследван от неидентифицирана подводница.
Това беше последното съобщение, изпратено от „Тропическа панорама“.
От този ден насетне американските военноморски съдове патрулираха в Тихия океан с готови за употреба ядрени ракети.
Президентът си спомни филма „Важни персони“ — за един самолет, който беше на път да се разбие. Джон Уейн беше пилотът и Херцога каза на екипажа, че няма връщане назад — бяха стигнали точката, от която насетне самолетът не можеше да се върне, а трябваше да продължава напред, независимо от резултата. Напоследък главнокомандващият често разсъждаваше над тази точка, от която нямаше връщане; сънуваше, че е зад управлението на повреден самолет и лети над мрачен и забранен океан с надеждата да открие светлините на близка земя. Само че контролното табло беше счупено и самолетът продължаваше да пада, докато писъците на пасажерите кънтяха в съзнанието му.
„Искам отново да съм дете — помисли си президентът, докато останалите мъже на масата го гледаха. — Мили боже, вече не желая да съм зад контролното табло!“
Генерал Чивингтън приключи с доклада си.
— Благодаря ти — отвърна машинално главнокомандващият, макар че не беше много сигурен какво точно беше казал Чивингтън. Усети погледите на мъжете върху себе си. Чакаха го да каже нещо, да помръдне, да направи каквото и да било. Президентът беше в края на четиридесетте си години, с черна коса и груба красота. Някога наистина работеше като пилот, беше летял със совалката „Олимпиан“ на НАСА и беше един от първите, които излязоха в космоса с реактивна раница. Докато съзерцаваше величественото и покрито с облаци земно кълбо, очите му се насълзиха и емоционалната му реакция да каже по радиопредавателя „Мисля, че знам как се чувства Господ, Хюстън“ беше една от основните причини да спечели президентското кресло.
За съжаление, беше наследил грешките на поколения президенти преди него и се държеше абсурдно наивно към един свят на прага на двадесет и първи век.
Икономиката, след съживяването ѝ в средата на осемдесетте години, излезе извън контрол. Равнището на престъпленията беше потресаващо, а затворите бяха претъпкани кланици. Стотици хиляди бездомни хора — Дрипавата нация, както ги наричаше „Ню Йорк Таймс“ — скитаха из улиците на Америка, неспособни да си позволят покрив над главата или да се справят психически с напрежението в един побъркан свят. Военната програма „Звездни войни“, която струваше милиарди, се оказа пълен провал, защото прекалено късно стана ясно, че машините не могат да работят по-добре от хората, а сложността на орбиталните платформи беше непосилна за човешкия ум и излизаше изключително скъпо. Търговците на оръжие снабдиха с груба и нестабилна ядрена технология страните от Третия свят и безумните лидери, които копнееха за власт на съблазнителната и опасна световна арена. Дванадесеткилотонните бомби, които се доближаваха до оръжието, заличило Хирошима, вече бяха често срещани, като ръчните гранати, и можеха да се пренасят в куфарче. Подновените бунтове в Полша и боевете по улиците на Варшава от миналата зима охладиха взаимоотношенията между Съединените щати и Съветския съюз до под нулата, бързо последвани от провала и националния позор от заговора на ЦРУ да убие полските либерални лидери.