— Не става въпрос за планината! — беше отговорил Маклин и беше стиснал силно слушалката на телефона. — Проблемът е в тунелите! Почистващите ми екипи намират нови пукнатини всеки ден!
— Слягане, туй е всичко. А сега ме слушай много внимателно. Двамата с Тери вложихме около десет милиона в туй място и го построихме тъй, че да издържи. Ако нямахме ра’ота за вършене, щяхме да сме при теб. Виж сега, намирате се много дълбоко под земята, нормално е да има няк’во слягане и течове. Няма как иначе. Затуй ти плащаме сто хиляди долара на година да управляваш Земен дом, да живееш там долу и да се правиш на голям герой от войната. Затуй поправи проклетите пукнатини и накарай хората да се чувстват добре.
— Ти ме слушай много внимателно, господин Озли. Ако не ми изпратиш структурен инженер да огледа мястото до една седмица, напускам. Не ми пука за договора ми. Няма да окуражавам хората да остават тук, ако не е безопасно!
— Смятам — беше отговорил Дони Озли, а тексаският му акцент беше станал с няколко градуса по-хладен, — че ще е най-хубу да се успокоиш малко, полковник. Не ти се иска да си нарушаваш договора и да не си вършиш ра’отата. Туй не са добри обноски. Помниш ли как двамата с Тери те намерихме и те взехме при нас, преди да се побъркаш?
Дисциплина и контрол!, беше си помислил Маклин. Сърцето му биеше като лудо. Дисциплина и контрол! След това изслуша обещанията на Дони Озли, че ще му изпрати структурен инженер от Сан Антонио до две седмици, за да прегледа с лупа Земен дом.
— Междувременно ти си главният там. Ако има проблем, оправяш го. Нал’ тъй?
Това се случи преди около месец. Никакъв структурен инженер не се появи.
Полковник Маклин спря количката близо до една двойна врата. Над нея пишеше „УПРАВЛЕНИЕ“ с красиви, старовремски букви. Преди да влезе в залата, си стегна колана с още една дупка, макар че панталоните вече му бяха достатъчно стегнати около кръста, след което се изпъна като струна.
Десетина души бяха насядали в седалките от червен винил, обърнати към подиума, където капитан Уорнър отговаряше на въпроси и посочваше разни места в Земен дом на картата на стената зад него. Сержант Шор, който беше в готовност да покрие по-трудните запитвания, го видя и бързо застана зад микрофона.
— Извинете ме, капитане — каза той и прекъсна обяснението за водопроводната инсталация и водопречиствателната система. — Приятели, искам да ви представя един човек, който определено няма нужда от представяне: полковник Джеймс Барнет Маклин.
Полковникът продължи с бодра крачка по централната пътека под съпровода на аплодисментите на публиката. Зае мястото си на подиума, заобиколен от американския флаг и флага на Земен дом и огледа галерията. Аплодисментите продължиха. Облечен в камуфлажно бойно яке мъж на средна възраст стана на крака, последван от сходно облечената си съпруга. След миг всички станаха на крака и го аплодираха. Маклин ги остави още петнадесет секунди, преди да им благодари и да ги помоли да седнат.
Капитан Уорнър-Мечо беше едър мъж, бивша зелена барета. Той беше загубил лявото си око от граната в Судан и сега носеше черна превръзка. Капитанът седна зад Маклин, а Шор се намести до него. Полковникът си даде малко време, за да си събере мислите относно думите, които щеше да каже на тези хора. Обикновено изнасяше една и съща реч за добре дошли на всички новопристигнали в Земен дом, обясняваше им колко безопасно е това място и как щеше да се превърне в последната американска крепост, когато руснаците нахлуеха. След това отговаряше на въпроси, ръкуваше се с всички и даваше по няколко автографа. За това му плащаха братята Озли.
Маклин погледна хората в очите. Тези тук бяха свикнали с хубави, чисти легла, приятно ухаещи бани и печено говеждо в неделя. Пчелички, помисли си той. Живееха, за да се размножават, да ядат и да серат и смятаха, че знаят всичко за свободата, лоялността и смелостта… но всъщност нямаха абсолютно никаква представа какво представляват. Огледа лицата и не видя нищо друго освен слаби и отпуснати човешки създания; тези тук вярваха, че биха пожертвали съпруги и съпрузи, невръстни деца, домове и всичките си притежания, за да платят цената да държат руската сган далеч от бреговете на страната си, но не биха го сторили, защото духът им беше слаб и мозъците им бяха затормозени с извратена и развалена храна за ума. Сега седяха и чакаха, като всички останали, да им каже, че са истински патриоти.