На Маклин му се искаше да си отвори устата, за да им каже да се разкарат от Земен дом, тъй като мястото е структурно нестабилно и те — слабохарактерните загубеняци! — трябва да се приберат у дома и да се скрият в мазетата си. „Мили боже! — помисли си той. — Какво, по дяволите, търся тук?“
Тогава в главата му се обади един глас, който звучеше като плющящ камшик. Дисциплина и контрол!, каза му той. Стегни се, господинчо!
Това беше гласът на Войника сянка. Маклин затвори очи за секунда. Когато ги отвори отново, пред тях стоеше лицето на кльощаво и крехко на вид хлапе, седнало на втория ред между майка си и баща си. Един по-силен повей на вятъра щеше да го събори, сметна полковникът, докато разглеждаше внимателно светлосивите очи на момчето. Разпозна нещо в тях — решителност, хитрост, воля. Беше виждал същите тези неща на собствените си снимки на тази възраст, когато беше дебел и непохватен некадърник, сритван от баща си — капитан от военновъздушните сили — при всяка отворила се възможност.
„От всички, които са днес тук — помисли си Маклин, — това кльощаво хлапе може би има шанс. Другите са месо за кучетата.“
Полковникът се взе в ръце и започна инструктажа с такъв ентусиазъм, все едно копаеше септична яма.
Докато говореше, Роланд Кронингер го изучаваше с огромен интерес. Полковникът беше много по-масивен, отколкото го показваха във „Войник на съдбата“, а и изглеждаше сънен и отегчен. Роланд остана разочарован; очакваше спретнат и гладен военен герой, а не продавач на автомобили втора употреба във военна униформа. Трудно му беше да повярва, че това е същият човек, който бе свалил три руски мига над моста Тхан Хоа, за да спаси повредения самолет на колегата си, а след това се беше катапултирал от разпадащия се летателен апарат.
„Измамник“, помисли си Роланд. Полковник Маклин беше измамник. Хлапето започваше да смята, че Земен дом също беше измама. Тази сутрин се събуди и намери черно петно от вода на възглавницата си; на тавана имаше широка пет сантиметра пукнатина, от която капеше. В банята нямаше топла вода, а студената беше пълна с песъчинки и ръжда. Майка му вдигна голяма врява, че не може да си измие косата, а баща му обеща да каже за проблема на сержант Шор.
Роланд се страхуваше да включи компютъра си, защото въздухът в стаята му беше прекалено влажен и първото му впечатление от Земен дом като спретната средновековна крепост лека-полека се изпаряваше. Естествено, беше си донесъл книги за четене — за Макиавели и Наполеон, както и изследване на средновековните военни действия — но всъщност се надяваше да успее да програмира някои нови подземия за „Кралският рицар“, докато беше тук. Тази игра беше негово лично творение — 128К въображаем свят, разкъсан на феодални кралства, които бяха във война едно с друго. Сега обаче щеше да се наложи да чете през цялото време!
Гледаше внимателно полковник Маклин. Очите на мъжа бяха лениви, а лицето му дебело. Приличаше на стар бик, който са извели на паша, защото вече не ставаше за нищо друго. Но когато погледът на военния срещна неговия и го задържа за две секунди, преди отново да се премести, Роланд си спомни снимката на Джо Луис, когато боксовият шампион посрещаше гости в хотел в Лас Вегас. На тази снимка изглеждаше отпуснат и изморен, но огромната му лапа беше стиснала крехката бяла ръка на някакъв турист; очите му бяха сериозни, мрачни и отнесени някъде надалеч — вероятно отново на ринга, където живееше споменът за тежките удари, които можеха да разтърсят изцяло човек, чак до мозъка на костите му. Роланд осъзна, че същият отнесен поглед на Джо Луис се крие и в очите на полковник Маклин, и също както беше ясно, че боксовият шампион може да смаже костите на ръката на туриста с едно силно стискане, така и хлапето усети, че воинът във военния все още не беше мъртъв.
Полковникът продължаваше да изнася речта си, когато телефонът до картата иззвъня. Сержант Шор стана и вдигна. Слуша няколко секунди, затвори и тръгна към Маклин. Роланд видя, че нещо в лицето на сержанта се беше променило, докато разговаряше по телефона. Изглеждаше някак си по-стар и лицето му беше леко зачервено.
— Извинете ме, полковник! — каза той и сложи ръка върху микрофона.
Маклин го изгледа гневно, ядосан заради прекъсването.
— Сър — каза тихичко Шор, — обади се сержант Ломбард. Имат нужда от вас в Периметрова охрана.
— Какво става?
— Не ми каза, сър. Мисля, че… звучеше сериозно потресен.
„Глупости!“, помисли си Маклин. Ломбард беше „потресен“ всеки път, в който радарът засичаше ято гъски или някой прелитащ над тях пътнически самолет. Веднъж дори запечатаха Земен дом, защото сержантът беше взел няколко планеристи за вражески парашутисти. Въпреки всичко полковникът трябваше да провери. Направи знак на капитан Уорнър да го последва и каза на Шор да прекрати инструктажа, след като тръгнат.