— Дами и господа — каза Маклин в микрофона, — налага се да ви оставя, за да се погрижа за изникнал малък проблем, но се надявам да ви видя по-късно този следобед на приема на новодошлите. Благодаря ви за вниманието. — И излезе с капитан Уорнър по петите му.
Качиха се на електрическата количка и се върнаха обратно по пътя, по който Маклин беше дошъл. Полковникът мрънкаше през цялото време колко е глупав Ломбард. Когато стигнаха до стаята на Периметрова охрана, намериха сержанта да се пули в един екран, който показваше картина от небесния радар на върха на Блу Доум. До него стояха сержант Бекър и ефрейтор Прадос — те също се бяха вторачили в монитора. Помещението беше пълно с електронно оборудване, други радарни екрани и един малък компютър, на който се съхраняваха датите на пристигане и заминаване на пребиваващите в Земен дом. На един рафт над екраните имаше късовълново радио, от което се носеше глас, почти приглушен от силния статичен шум. Гласът беше паникьосан и бърбореше толкова бързо, че Маклин не разбираше какво казва. Въпреки това не му хареса как звучи и на мига мускулите му се стегнаха, а сърцето му заби лудешки.
— Дръпнете се! — нареди на другите мъже той и се приближи до екрана.
Устата му пресъхна, а мозъкът му се зае да обработва постъпилата информация.
— Господи! — прошепна Маклин.
Приглушеният глас, който се носеше от късовълновото радио, казваше:
— Ню Йорк беше ударен… заличен е… ракетите идват от източния бряг… удариха Вашингтон… Бостън… оттук виждам пламъците… — От бурята от статичен шум се надигнаха други гласове, които носеха в себе си частички информация, пометени от мрежата от радиооператори на Съединените щати и уловени от антените на Блу Доум. Разнесе се друг глас с южняшки акцент, който закрещя:
— Атланта току-що беше пометена! Мисля, че Атланта беше ударена! — Гласовете се преплитаха, усилваха се и затихваха, на моменти се смесваха в нов език от хлипания, викове и слаби шепоти. Имената на американските градове бяха повтаряни отново и отново като литания за мъртвите: Филаделфия… Маями… Нюпорт Нюз… Чикаго… Ричмънд… Питсбърг…
Вниманието на Маклин обаче беше привлечено от радарния екран. Нямаше съмнение какво вижда на него. Погледна капитан Уорнър и се опита да заговори, но не можеше да използва гласа си няколко секунди. Най-накрая съумя:
— Приберете дежурните отвън. Запечатайте вратата. Атакувани сме. Размърдайте се!
Уорнър взе радиостанцията си и забърза навън.
— Повикайте Шор тук — нареди полковникът и сержант Бекър — лоялен мъж, който беше служил с Маклин в Чад и на когото винаги можеше да се разчита — веднага вдигна телефона и започна да натиска бутоните. От късовълновото радио се разнесе друг френетичен глас:
— Тук е радио Кей Кей Ти Зи в Сейнт Луис! Обръщам се към всички! В момента гледам огъня в небето! Навсякъде е! Господи Боже, никога не съм виждал подобно не… — последва пронизителен писък от статичен шум и всички далечни гласове изчезнаха в празната дупка, оставена от Сейнт Луис.
— Това е краят — прошепна Маклин. Очите му блестяха, а по лицето му лъщеше пот. — Готови или не, това е краят.
Дълбоко в него, вътре в ямата, която много дълго време не беше огрявана от светлина, Войника сянка изрева от радост.
9
10:46 часа, лятно часово време. На магистрала 70. Окръг Елсуърт, Канзас
На около четиридесет километра от Салина очуканата таратайка на Джош Хъчинс изхриптя като старец с храчки в дробовете. Той видя, че стрелката за температурата се насочи към червената зона. Макар всички прозорци да бяха свалени, вътре в колата беше същинска сауна и бялата му памучна риза и тъмносини панталони бяха полепнали по тялото му от потта. „О, Господи! — помисли си той, докато гледаше как стрелката продължава стремително към червената зона. — На път е да избухне!“
Приближаваше изход вдясно, преди който една очукана табела гласеше: „Поу-Поу! Гориво! Студени напитки! Километър и половина!“. Също така имаше забавна рисунка на някакъв дядка, яхнал муле и пушещ царевична лула.
„Надявам се да успея да мина още километър и половина“, помисли си Джош и зави по рампата. Колата продължи да се тресе и стрелката се беше настанила удобно в червената зона, но радиаторът още не беше гръмнал. Движеше се на север, в посоката, указана на знака на „Поу-Поу“. Пред него и на целия хоризонт се простираха огромните царевични ниви, чиито стъбла бяха израснали на височината на човешки бой и съхнеха под ударите на ужасната юлска жега. Двулентовият селски път минаваше точно през тях. Ни полъх не поклащаше стъблата. Просто си стояха от двете страни на пътя като непробиваеми стени и като че ли продължаваха по сто-двеста километра на изток и на запад.