Едно червено „Камаро“ зави към магазина, заобиколи понтиака и спря пред бензиноколонките.
— Още клиенти — каза Джош.
— Ти да видиш. Да няма някакъв сбор тук, а? — Поу-Поу мина зад щанда и застана до гиганта. Едва му стигаше до гърдите. Вратите на камарото се отвориха и от него слязоха жена и малко русокосо момиченце.
— Хей! — провикна се към вратата жената, която беше облечена в тесен червен потник и стегнати и неудобни на външен вид дънки. — Мога ли да заредя с безоловен бензин тук?
— Разбира се! — Поу-Поу излезе навън, за да ѝ напълни колата с гориво. Джош допи безалкохолното си, смачка кутийката и я хвърли в един кош за боклук. Погледна отново през комарника и видя, че детето, което беше облечено в светлосин гащеризон, стоеше точно под жарещото слънце и се беше втренчило в летящия облак от скакалци. Жената, чиято недобре боядисана руса коса беше оплетена и сплъстена от потта, хвана момиченцето за ръката и го поведе към магазина на Поу-Поу. Джош отстъпи, когато влязоха. Жената, чието дясно око беше насинено, го изгледа подозрително и застана пред вентилатора, за да се охлади.
Детето погледна нагоре към Джош, сякаш се опитваше да разгледа най-високите клони на някоя секвоя. То беше красиво малко същество, с топли и нежни сини очи. Те напомниха на гиганта как самият той виждаше лятното небе, когато беше дете с толкова много утрешни дни пред себе си и никакви задължения, за които се налагаше да бърза. Лицето на момиченцето изглеждаше крехко и беше с формата на сърце. Кожата ѝ беше почти прозрачна.
— Ти великан ли си? — попита то.
— Тихо, Суон! — скастри го Дарлийн Прескот. — Не е позволено да говорим с непознати!
Момиченцето обаче продължи да го зяпа и да чака отговор. Джош се усмихна.
— Предполагам, че да.
— Сю Уанда! — Дарлийн сграбчи рамото на Суон и я дръпна настрани от огромния мъж.
— Много горещ ден — каза Джош. — Накъде сте се насочили?
Дарлийн не проговори известно време, за да се наслади на хладния въздух от вентилатора върху лицето си.
— Където и да е, само да не е тук — отговори тя със затворени очи и вдигната нагоре глава, за да охлади и врата си.
Поу-Поу се върна. Старецът бършеше потта от челото си с една доста употребявана носна кърпа.
— Готова си, гос’жа. Ще струва петнадесет долара и седемдесет и пет цента, моля.
Дарлийн бръкна в джоба си за парите, а Суон я дръпна.
— Трябва да отида веднага — прошепна тя. Майка ѝ остави двадесетдоларова банкнота на касата. — Имате ли женска тоалетна, господине?
— Мне — отвърна Поу-Поу, погледна Суон, която очевидно се чувстваше изключително дискомфортно, и сви рамене. — Е, може да ползваш моята тоалетна. Чакай малко. — Старецът дръпна малкото килимче пред щанда. Под него имаше капак. Издърпа резето и го вдигна. През квадратния отвор се разнесе ароматът на влажна, черна почва. Няколко дървени стъпала отвеждаха надолу към мазето. Поу-Поу слезе донякъде, включи една висяща крушка и излезе отново. — Тоалетната е малката врата вдясно — обясни той на Суон. — Върви.
Детето се обърна към майка си за позволение. Тя само сви рамене и ѝ направи знак да отива. Суон мина през отвора. Стените на мазето бяха от кирпич, а таванът беше направен от пресичащи се дървени греди. Подът беше от излят бетон, а в помещението — което беше около шест метра дълго, три широко и два-два и половина високо — имаше легло, грамофон, радио, рафт с книги с меки корици на Луис Л’Амур и Брет Халидей и плакат на Доли Партън на едната стена. Суон намери вратата и влезе в малка кабинка, в която имаше мивка, огледало и тоалетна.
— Там долу ли живееш? — обърна се Джош към стареца, когато надникна през отвора.
— Да. Едно време живях във ферма на три километра оттук, но я продадох, след кат’ жената почина. Моите момчета ми помогнаха да изкопая мазето. Не е кой знай колко много, но си е дом.
— Ъх! — Дарлийн сбърчи нос. — Мирише като гробище.
— Защо не живееш със синовете си? — попита Джош. Поу-Поу го изгледа недоумяващо със свити вежди.
— Синове? Нямам ник’ви синове.
— Мисля, че каза, че момчетата са ти помогнали да изкопаеш мазето.
— Така е, аха. Подземните момчета. Казаха ми, че ще ми направят наистина хубу местенце за живеене. Чаткаш ли, идват тук постоянно и се запасяват със стока, щото съм единственият магазин наблизо.
Джош не можеше да намери смисъл в думите на стареца. Направи още един опит.
— Откъде идват?
— От под земята — отвърна Поу-Поу.
Джош поклати глава. Старецът беше луд.