— Виж, може ли да погледнеш радиатора ми?
— Сигур мога. Една минута и ще идем да видим к’во му е. — Поу-Поу отиде зад касата, чукна на касовия апарат горивото на Дарлийн и ѝ върна рестото. Суон се появи на стъпалата на мазето. Джош се приготви за зашеметяващата жега и излезе навън, за да отиде до все още пушещата си кола.
Почти беше стигнал до нея, когато земята под краката му се разтресе.
Спря на място. „Какво беше това? — зачуди се той. — Земетресение?“ Да, това щеше да е страхотен завършек на този скапан ден!
Слънцето беше направо брутално. Облакът от скакалци го нямаше. Огромната царевична нива от другата страна на пътя беше спокойна като картина. Единствените звуци наоколо бяха съскащата пара и постоянното тик… тик… тик от изпържения двигател на понтиака.
Джош присви очи на жестоката светлина и погледна към небето. То беше бяло и без никакви отличителни черти, като замъглено огледало. Сърцето му заби по-силно. Комарникът на вратата се затръшна зад него и той се стресна. Дарлийн и Суон бяха излезли и вървяха към камарото. Детето неочаквано спря, но майка му направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че върви сама.
— Хайде! Да се връщаме на пътя, скъпа!
Суон гледаше небето. Толкова е тихо, помисли си тя. Толкова тихо. Тежкият въздух като че ли я караше да падне на колене и изпитваше затруднения да диша. През целия ден забелязваше големи ята от птици, наплашени коне, които бягаха по пасищата си, и лаещи към небето кучета. Момиченцето усещаше, че нещо е на път да се случи — нещо много лошо. Почувства същото миналата вечер, когато видя светулките. Чувството се засилваше цяла сутрин, откакто напуснаха мотела извън Уичита, а сега я нападнаха ледени тръпки по ръцете и краката. Усещаше опасността във въздуха, в земята, навсякъде.
— Суон! — Дарлийн беше едновременно раздразнена и изнервена. — Да тръгваме, веднага!
Детето се загледа в кафявите царевични ниви, които се простираха по целия хоризонт. „Да — помисли си то. — Там също се крие опасност. Особено там.“
Кръвта запулсира във вените му и желанието да се разплаче стана прекалено силно.
— Опасност — прошепна Суон. — Опасност… в царевицата…
Земята отново се разтресе под краката на Джош. Като че ли му се счу дълбок стържещ грохот като от задействането на някаква голяма машинария.
— Суон! Хайде! — разкрещя се Дарлийн.
„Какво, по дяволите…?“, помисли си гигантът.
Разнесе се някакъв пронизителен, виещ шум, който ставаше все по-силен. Джош закри с ръце ушите си и се зачуди дали щеше да оживее, за да получи чека си.
— Всемогъщи Боже! — провикна се Поу-Поу от прага на вратата на магазина.
На сто и двадесет метра северозападно от тях в царевицата се издигна колона от пръст и стотици царевични стъбла се подпалиха. Появи се огнено копие, което издаваше звуци като цвъртящ на тиган бекон, докато се издигаше на стотина метра в небето, след което се изви драматично на северозапад и изчезна в маранята. Още едно огнено копие се появи от земята на около осемстотин метра от тях и последва първото. Други две се изстреляха нагоре и изчезнаха от полезрение точно за две секунди. Само след миг огнените копия изникваха отвсякъде от царевичната нива — най-близките бяха само на триста метра, а най-далечните на девет-десет километра. Експлодираха гейзери от пръст, докато копията се издигаха нагоре с невероятна скорост. Огнените им следи оставяха синкави послеобрази в ретините на Джош. Царевицата гореше, а нагорещеният от огнените копия вятър запращаше пламъците към магазина на Поу-Поу.
Невероятно пламенни вълни обляха Джош, Дарлийн и Суон. Жената продължаваше да крещи на детето си да се качва в колата. То наблюдаваше изумено и ужасено десетките огнени копия, които продължаваха да експлодират от царевичното поле. Земята се разтрисаше от ударните вълни под краката на Джош. Сетивата му се завърнаха. Той осъзна, че огнените копия всъщност са ракети, които излитаха с тътен от скритите силози в една канзаска нива в средата на нищото.
Подземните момчета, помисли си Джош… и изведнъж се досети какво беше имал предвид Поу-Поу Бригс.
Магазинът на стареца се намираше в края на тайна военна база и „подземните момчета“ бяха техниците от военновъздушните сили, които в момента седяха в бункерите си и натискаха бутоните.
— Всемогъщи Боже! — провикна се Поу-Поу, но гласът му се изгуби заради тътена. — Вижте ги как летят!
Ракетите продължаваха да излитат от царевичната нива, като всяка следваща поемаше след предната в посока северозапад и се изгубваше в нажежения въздух. „Русия — помисли си Джош. — О, Господи… изстреляни са към Русия!“