Невероятната смесица от мощния тътен на вятъра, пращенето на огъня и тежкия гръмотевичен грохот изпълни мазето и прогони всичко от съзнанието на Джош Хъчинс — всичко освен ледения, отвратителен ужас.
Бетонният под се разтресе… вдигна се с метър нагоре и се разцепи като чиния. Падна обратно с брутална сила. Джош изпита огромна болка в тъпанчетата си. Отвори уста и се разпищя, макар че не чуваше нищо.
Таванът на мазето поддаде и гредите започнаха да се чупят като кокали в гладни ръце. Една от тях удари гиганта в тила; имаше чувството, че е захвърлен и преобърнат във въртящ се самолет, а ноздрите му като че ли бяха запушени с дебел влажен памук. Единственото нещо, което желаеше изключително силно в този момент, беше да се махне от проклетия ринг и да си отиде у дома.
Тогава всичко изчезна.
10
10:17 часа, планинско лятно часово време. Земен дом
— Още ракети на десет часа! — каза Ломбард, когато на екрана на радара се появиха няколко зелени точки. — Дванадесет са се насочили на югоизток. Летят на височина над четири километра. Господи, вижте как се движат тези копелета! — След тридесет секунди точките излязоха от обхвата на радара. — Появиха се още пет, полковник. — Гласът на Ломбард беше смесица от ужас и вълнение; квадратното му лице беше почервеняло, а очите му бяха ококорени зад пилотските му очила. — Насочили са се на северозапад. Летят на височина 5,3 километра. Наши са. Давайте, бебчета!
Сержант Бекър стовари юмрук в разтворената си длан.
— Заличете ивановците от лицето на Земята! — провикна се той. Капитан Уорнър стоеше зад него, пушеше цигара и спокойно гледаше радарния екран със здравото си око. Двама униформени техници следяха радара на Периметрова охрана. Сержант Шор се беше отпуснал в един стол в другия край на помещението, с изцъклен и невярващ поглед. От време на време поглеждаше към екрана на главния радар и бързо се връщаше към някакво петно на насрещната стена.
Полковник Маклин стоеше над дясното рамо на Ломбард, със скръстени на гърдите му ръце. Вниманието му беше привлечено от зелените точки, които се разхождаха по екрана през последните четиридесет минути. Лесно беше да се различат руските ракети, защото те се бяха насочили на югоизток с траектории, които щяха да ги отведат до базите на военновъздушните сили и силозите с междуконтинентални балистични ракети. Американските ракети летяха на северозапад към смъртоносната си среща с Москва, Магадан, Томск, Караганда, Владивосток, Горки и стотици други градове-мишени и ракетни силози. Ефрейтор Прадос си беше сложил слушалките и слушаше слабите сигнали, които все още се излъчваха от късовълновите оператори в цялата страна.
— Сигналът от Сан Франциско току-що се изгуби — съобщи той. — Последните новини бяха от радио Кей Екс Си Ей в Сосалито. Споменаха нещо за кълбовидна мълния и сини светкавици. Останалото бяха някакви безсмислици.
— Седем ракети на единадесет часа — каза Ломбард. — На височина 3,65 километра. Насочили са се на югоизток.
„Още седем — помисли си Маклин. — Господи!“ Така входящата поща, засечена от радара на Блу Доум, достигна шестдесет и осем писма… само Бог знаеше още колко стотици, дори хиляди, бяха прелетели извън полезрението им. От паническите емисии на късовълновите радиостанции ставаше ясно, че американските градове бяха изпепелени от мащабна ядрена атака. Маклин беше преброил четиридесет и четири изходящи писма, поели към Русия. Също така беше наясно, че хиляди балистични ракети, круизни ракети, бомбардировачи В-1 и въоръжени с ядрено оръжие подводници бяха използвани срещу Съветския съюз. Нямаше значение кой беше започнал първи, говоренето приключи. Сега беше важно само коя от двете страни щеше да издържи най-дълго на ядрените удари.
Маклин беше заповядал Земен дом да бъде запечатан, когато видя първите съветски ракети на екрана на радара. Хората от Периметрова охрана бяха призовани, скалната врата беше свалена и заключена, а системата от подобни на жалузи прегради беше задействана, за да се предотврати допускането на радиоактивен прах. Остана само едно нещо, което трябваше да се направи: да каже на цивилните в Земен дом, че Третата световна война е започнала, че домовете и близките им вероятно са превърнати в пепел и че всичко, което са познавали и обичали, е било заличено от огнената топка. Маклин беше репетирал речта много пъти; смяташе да събере цивилните в Управлението и спокойно да им обясни какво се случва. Те щяха да разберат, че се налага да останат тук, във вътрешността на Блу Доум Маунтин, и че никога вече няма да се приберат по домовете си. След това щеше да ги научи на дисциплина и контрол, да създаде корави бронирани обвивки от тези меки и отпуснати човешки тела и да ги научи да мислят като воини. И от тази непробиваема крепост щяха да удържат съветските нашественици до последния си дъх и капка кръв, защото обичаше Съединените американски щати и никой никога нямаше да успее да го накара да коленичи и да се моли.