— Не, сър. — Ломбард се завъртя със стола си. — Ракетата не е руска. Една от нашите е.
В залата настъпи наелектризирана тишина. Наруши я полковник Маклин, като изпусна звучна въздишка.
— Ломбард, какво, по дяволите, говориш?
— Ракетата е приятелска — отговори сержантът. — Летеше на северозапад, преди да излезе от курса си. От размера и скоростта ѝ предполагам, че е „Минитмън III“, вероятно с бойна глава „Марк 12“ или „Марк 12А“.
— О… Господи — прошепна Рей Бекър, чието червендалесто лице беше пребледняло.
Маклин се вторачи в екрана. Отклонилата се точка ставаше все по-голяма. Вътрешностите му като че ли бяха стиснати в менгеме. Пределно ясно му беше какво щеше да се случи, ако „Минитмън III Марк 12А“ паднеше в радиус от осемдесет километра от Блу Доум. „Марк 12А“ пренасяше три 335-килотонни ядрени глави — достатъчна мощ да сравни със земята седемдесет и пет Хирошими. „Марк 12“ пренасяше три 170-килотонни ядрени глави. Те също щяха да са изключително опустошителни, но Маклин се замоли ракетата да е такава, защото може би — може би — планината щеше да издържи на подобна ударна вълна, без да се срути.
— Снижи се до 4,85 километра, полковник.
Това означаваше, че е на километър и половина над Блу Доум. Усещаше погледите на другите мъже върху себе си, искаха да разберат дали е направен от стомана, или от глина. Нямаше какво да стори в този момент, освен да се моли ракетата да падне много по-далеч от Литъл Лост Ривър. На лицето му заигра горчива усмивка. Сърцето му препускаше, но разсъдъкът му не го предаваше. „Дисциплина и контрол“, помисли си той. Тези две неща правеха един мъж такъв.
Земен дом беше построен тук, защото наблизо нямаше никакви съветски цели и защото всички правителствени прогнози показваха, че радиоактивните ветрове ще са в посока юг. Дори в най-лошите си кошмари Маклин не беше помислял, че Земен дом може да бъде ударен от американско оръжие. „Не е честно!“ помисли си той и едва не се разкикоти. О, не, не беше никак честно!
— Ракетата се снижи до 4 километра — съобщи с напрегнат глас Ломбард и побърза да направи ново изчисление на картата, но не сподели какъв е резултатът, а и полковникът не го попита. Маклин беше наясно, че щеше да раздруса адски здраво и се сети за всички пукнатини в тавана и стените на Земен дом. Същите пукнатини и проклетите слаби места в убежището, за които онези копелета братята Озли трябваше да се погрижат, преди да го отворят. Вече беше късно, прекалено късно. Полковникът се загледа в екрана с присвити очи и с надеждата братята да са се насладили на звука от горящите им кожи, докато са умирали.
— Вече е на 3,7 километра, полковник.
Шор простена панически и сви колене до гърдите си; изглеждаше като човек, който е видял времето, мястото и обстоятелствата на собствената си смърт в кристална топка.
— По дяволите — изрече тихо Уорнър. Дръпна още веднъж от цигарата си и я смачка в пепелника. — Предполагам, че ще е най-добре да се разположим удобно, а? Бедните копелета там горе ще бъдат разкъсани като парцалени кукли. — Капитанът се сви на пода в ъгъла.
Ефрейтор Прадос си свали слушалките и се опря в стената. По бузите му проблясваха капки пот. Бекър стоеше до Маклин, който наблюдаваше приближаващата точка на екрана пред Ломбард и броеше секундите до сблъсъка.
— Снижава се до 3,4 километра. — Раменете на сержанта бяха увиснали. — Мина над Блу Доум! Продължава в посока северозапад! Мисля, че ще успее да мине реката! Давай, копеле, давай.
— Давай — въздъхна Бекър.
— Давай — намеси се Прадос и затвори очи. — Давай. Давай. Точката изчезна от екрана.
— Изгубихме я, полковник! Падна под обхвата на радара!
Маклин кимна. Ракетата продължаваше да пада към гората до Литъл Лост Ривър, а той продължаваше да брои.
Всички чуха жужене като от голям, далечен рояк стършели.
След това настъпи тишина.
— Пад… — започна Маклин, но в следващия момент екранът избухна в светлина, а мъжете около него закрещяха и закриха очи. Полковникът беше заслепен за секунда. Той разбра, че небесният радар на върха на Блу Доум е изпепелен. Другите радарни екрани просветнаха като зелени слънца, които бързо започнаха да угасват. Жужащите стършели изпълниха залата и от контролните табла заизлизаха искри от къси съединения. — Дръжте се! — нареди Маклин. Подът и стените са разтресоха, а на тавана се появи пъзел от пукнатини. Наоколо заваля дъжд от прах и камъчета. По-големите от тях затракаха по контролните табла като градушка. Подът се разтресе толкова силно, че принуди Маклин и Бекър да паднат на колене. Светлините примигаха и изгаснаха, но само след секунди се задейства аварийното захранване и осветлението — по-силно, по-ярко и създаващо по-големи сенки отпреди малко — се завърна.