Последва още един последен слаб трус и заваля нов дъжд от прах и камъчета, след което подът застина.
Косата на Маклин беше бяла от прахта, а лицето му прашно и надраскано. Системата за филтриране на въздуха обаче работеше на пълни обороти и издърпваше прахта в шахтите в стените.
— Всички ли са добре? — провикна се полковникът и се опита да се съсредоточи въпреки зеления послеобраз, останал пред очите му. Разнесе се кашляне, а някой — предположи, че е Шор — плачеше. — Добре ли сте?
Получи отговор от всички, освен от Шор и от един от техниците.
— Всичко приключи! — каза той. — Успяхме! Добре сме! — Наясно беше, че щеше да има случаи на счупени кости, сътресения и шок сред цивилните на горното ниво. Вероятно всички бяха изпаднали в паника в момента, но лампите светеха, вентилационната система работеше и Земен дом не се беше строполил като къща от карти на силен вятър. „Приключи! Успяхме!“ Маклин все още примигаше, за да проясни зрението си, и се изправи на крака. Засмя ся — кратък и неприятен звук, подобен на лай, процедил се между зъбите му. В следващия момент смехът направо изригна от гърлото му. Смееше се все по-силно, защото беше жив и крепостта му още не беше паднала. Кръвта му беше гореща и кипеше отново както във влажните джунгли и сухите равнини на чуждестранните бойни полета; на тези огнени полета врагът носеше дяволското си лице и не се криеше зад маската на психиатри на военновъздушните сили, събирачи на сметки, лукави бивши съпруги и измамни бизнес партньори. Той беше полковник Джимбо Маклин и се движеше като тигър — грациозен и зъл — с Войника сянка до него.
За пореден път надви смъртта и позора. Ухили се. Устните му бяха бели от прахта.
В следващия момент се разнесе звук като от съдиране на дреха. Полковник Маклин спря да се смее.
Разтри очи в опит да изгони зеленото сияние и най-накрая успя да види откъде идва звукът.
Стената пред него се беше пропукала и се бяха образували хиляди малки паяжини. В края на тавана обаче положението беше най-лошо: постепенно се отвори огромна зигзагообразна пукнатина и от нея потече тъмна и воняща вода, която шурна надолу като кръв от чудовищна рана. Разкъсващият шум се удвои и утрои. Маклин погледна в краката си и видя втора огромна пукнатина да се отваря на пода. Трета се изви като змия на насрещната стена.
Бекър крещеше нещо, но гласът му беше изкривен и забавен, сякаш го чуваше в кошмарите си. От горе падаха парчета камъни, панелите от тавана се разместиха и потекоха още потоци вода. Разнесе се неприятната миризма на мръсен канал и докато помията заливаше полковника, той осъзна каква е истината: някъде канализационната система беше експлодирала — вероятно още преди седмици или месеци — и отходните води се бяха събрали не само над първо ниво, но и между първо и второ, като по този начин бяха спомогнали за допълнителното еродиране на бездруго нестабилната и пренатоварена скала, която поддържаше Земен дом.
Подът се килна на една страна и извади от равновесие Маклин. Скалните пластове се отъркаха едни в други с неприятния звук на стържещи челюсти и докато зигзагообразните пукнатини се свързваха, от тавана потече порой от мръсна вода и камъни. Полковникът падна върху Бекър и се удари в пода. Сержантът изпищя и когато Маклин се извъртя по посока на писъка, стана свидетел как Рей Бекър пада в отворилата се в пода пукнатина. Пръстите му се хванаха за ръба ѝ, но двата края на процепа се затвориха отново и полковникът с ужас видя как пръстите на мъжа се пръснаха като настъпени кренвирши.
Цялата зала се тресеше неудържимо като атракция в ужасен панаир. От пода се отчупваха парчета, падаха в мрака долу и оставяха зеещи кратери след себе си. Шор изпищя и хукне към вратата, като по пътя си прескочи една отворила се дупка. Излезе в коридора и Маклин забеляза, че стените там също бяха целите в пукнатини. Големи парчета скала падаха отгоре Шор се изгуби във виещия се прахоляк, като след него останаха само писъците му. Коридорът се разтресе и разлюля, а подът се гънеше нагоре-надолу, сякаш арматурата му се беше превърнала в гума. Навсякъде, през стените, пода и тавана, се чуваше тежко туптене, като че ли луд ковач блъскаше по наковалнята си, заедно със стърженето на скала в скала и късането на арматура, която плющеше като струните на разстроена китара. От коридора се разнесе хор от писъци, който успя да надвика какофонията. Маклин беше наясно, че цивилните на горното ниво бяха премазани. Седна в ъгъла насред шума и хаоса и осъзна, че ударните вълни от повредената ракета се опитваха да разрушат Земен дом.