Главнокомандващият разплете пръстите на ръцете си. Лампите се отразяваха в копчетата с печата на президента на САЩ, които винаги носеше на ръкавелите си.
— Направо съм супер — каза си той. — Всички системи са в изправност.
Нещо се пречупи в него и едва не заплака. Искаше да се прибере у дома, но домът му беше много, много далеч от този стол.
— Сър? — повика го Хана.
Президентът стана бавно и вдървено като старец и тръгна за срещата си с бъдещето.
2
23:19 часа, лятно северноамериканско източно време Ню Йорк
Фрас!
Клошарката усети, че някой срита кашона ѝ и придърпа по-наблизо платнената си чанта. Беше изморена и искаше да си почине. „Едно момиче се нуждае от сън, за да бъде красиво“ помисли си тя и отново затвори очи.
— Казах да се омиташ!
Две ръце я стиснаха за глезените и я извлякоха грубо на асфалта. Клошарката се разкрещя възмутена и зарита дивашки.
— Копеле такова, шибан кучи сине, пусни ме, копеле!
— Мамка му, я скивай! — рече единият от двамата надвесени над нея мъже. Силуетите им бяха червени на неонова светлина от табелата на виетнамския ресторант на Тридесет и шеста западна улица. — Та т’ва е жена!
Другият, който я беше сграбчил за глезените над мръсните ѝ маратонки и я беше измъкнал от кашона, изръмжа мрачно и злобно.
— Жена или не, смятам да ѝ сритам задника.
Клетницата се изправи, като притискаше платнената чанта с всичките си притежания към гърдите си. На червената неонова светлина се виждаха дълбоките бръчки и мръсотията по грубото ѝ лице с квадратна челюст. Очите ѝ бяха хлътнали в очертани в лилаво очни кухини и имаха блед и воднист син цвят. В погледа ѝ проблясваха страх и гняв. На главата ѝ се мъдреше синята шапка, която беше намерила предишния ден в една разкъсана торба с боклук. Тоалетът ѝ се състоеше от мръсна сива риза без ръкави и торбести кафяви мъжки панталони с кръпки на коленете. Личеше си, че е едра жена с тежък кокал, чиито корем и ханш изпълваха грубия плат на панталоните. Дрехите ѝ, както и платнената чанта, която държеше, ѝ бяха подарени от един мил свещеник от Армията на спасението. Изпод шапката ѝ се подаваше посивяваща кестенява коса, която падаше безразборно върху раменете ѝ — клошарката я беше подрязала собственоръчно с ножица. В платнената ѝ чанта бяха натъпкани най-различни предмети: макара с рибарска корда, дрипав светлооранжев пуловер, каубойски ботуши, чиито токове отдавна ги нямаше, счупен поднос от столова, хартиени чаши и пластмасови прибори за хранене, брой на „Космополитън“ отпреди година, верига, няколко пакетчета дъвки „Джуси Фрут“ и други заровени най-отдолу неща, за които дори самата тя беше забравила. Двамата мъже я гледаха — единият доста злобно — и това я подтикна да стисне още по-силно чантата. Лявото ѝ око и скулата под него бяха насинени и подути, а ребрата я боляха, защото преди три дни една друга бездомница я блъсна по стълбите в „Християнско убежище“: тогава тя стана от пода, изкачи се отново по стъпалата и с прав десен изби два зъба на нахалницата.
— Това е моето място — каза мъжът с мрачния глас. Той беше висок, кльощав и носеше само дънки. Гърдите му лъщяха от пот, а очите му бяха изпълнени със сенки. Беше брадясал. Вторият мъж, който беше по-нисък и по-пълен, беше облечен в потна тениска и зелени армейски панталони, целите на дупки от цигари. Косата му беше мастиленочерна и постоянно си чешеше слабините. Първият я срита в ребрата с върха на ботуша си и клошарката потръпна от изригналата болка. — Глуха ли си, кучко? Казах, че си на шибаното ми място!
Кашонът, в който тя спеше, лежеше насред море от преливащи с боклук торби — спомен от стачката на боклукчиите, в резултат на която вече две седмици улиците и канавките на Манхатън бяха потънали в мизерия. В душната жега на дните, през които температурите достигаха тридесет и осем градуса през деня и тридесет и два през нощта, торбите се издуваха и експлодираха. Плъхове пируваха насред планините от неприбран боклук, които бяха блокирали трафика по някои улици.
Клошарката погледна замаяно двамата мъже. В стомаха ѝ отлежаваше половин бутилка „Ред Дагър“. Последното ѝ хранене се състоеше от пилешки кости и останките от нечия изхвърлена вечеря.
— А?
— Това е моят кашон! — изкрещя в лицето ѝ брадатият. — Това е моето място! Да не си малоумна?
— Тая не разбира нищо — каза другият. — Луда е като кукувица.
— И е грозна като дявола. К’во криеш в тая чанта, а? Я да скивам! — Мъжът сграбчи чантата и я дръпна силно, но клошарката изръмжа и отказа да я пусне. Очите ѝ бяха ококорени и ужасени. — Да не би да имаш кинти там? Нещо за поркане? Давай я веднага, кучко! — Брадатият едва не ѝ откъсна ръцете, но тя изскимтя и пак не я пусна. На врата ѝ проблесна някакво украшение, отразило червената светлина — малко и евтино разпятие, закачено на верижка от свързани кламери.