Мо Хейдър
Лечението
Джак Кафъри #2
Благодарности
Благодаря на хората, които отделиха време от живота си, за да ми помогнат: AMIT, Бекънам: детектив главен инспектор Дънкан Уилсън и главен детектив Дейзи Гленистър (също Андре Бейкър и Джон Гуд от OCU1, Елтам). Групата за въздушна подкрепа, Липите Хил: инспектор Филип Уайтло, Тери Уайт, Пол Уотс, Хауард Тейлър и Ричард Спинкс. Отделът за борба с педофилията към столичната полиция: детектив главен инспектор Боб Маклоклан и Марион Джеймс. НМР Холоуей: комендант Дейвид Ланкастър и старши следовател Питър Колет. Отделът за научна криминалистика на Южен Лондон: Дейв Тад. А също и на: детектив Стив Гуилям, Ейдриън Милсън, Нийл Стъртивант, Нийл Феъруедър, Ашли Смит, д-р Хийуд от Отдела по неврология, областната болница на Йовил, всички в интензивното отделение на болница „Кингс“, Лондон (особено на Мора Фолви), кабинета на съдебния лекар на Западен Съмърсет и на целия персонал и студентите на Университета на Бат Спа, Хуманитарен факултет. Специално благодаря на детектив инспектор Клиф Дейвис в OCG, който дари от своето време с неуморното си великодушие.
Благодаря също така на Джейн Грегъри и Лизан Рейдис, Патрик Джонсън-Смит, Саймън Тейлър, Джоу Голдсуърти, Селина Уокър, Пру Джефрис, Джим Брукс, семейство Лейдън, семейство Хед, Рилке Д., Норман Д., и на мъдрите жени Маргарет Мърфи, Каролайн Шанкс, Линда и Лора Даунинг.
И най-вече сърдечни благодарности на вас, които ми помагате да си запазя разсъдъка: Майри Хитоми, моето прекрасно семейство и Кийт Куин.
1
(17 юли)
Когато всичко приключи, детектив инспектор Джак Кафъри от Area Major Investigation Team (AMIT)2 на Южен Лондон беше готов да признае, че от всички неща, на които бе станал свидетел в Брикстън през тази облачна юлска вечер, най-много го бяха раздразнили враните.
Те бяха там, когато излезе от къщата на семейство Пийч — двайсет или повече, накацали по поляната в съседската градина, без да обръщат внимание на полицейската лента, на страничните наблюдатели, на техническия екип. Някои бяха с отворени човки. Други изглеждаха задъхани. Всички бяха обърнати с лице към него, сякаш знаеха какво се беше случило в къщата. Сякаш се подсмиваха крадешком на начина, по който бе реагирал на разкрилата се пред очите му сцена. На непрофесионалния начин, по който приемаше всичко прекалено лично.
По-късно щеше да се съгласи, че поведението на враните беше биологичен тик, че не можеха да разчитат мислите му, че нямаше откъде да знаят какво се беше случило със семейство Пийч, но въпреки всичко видът им бе достатъчен да накара косъмчетата на тила му да настръхнат. Той спря в края на градинската алея, за да съблече гащеризона и да го подаде на съдебния полицай, да обуе обувките си, които бе оставил от другата страна на ограденото с полицейската лента пространство, и закрачи към птиците. Те се разлетяха, размахали тежко крилете си с петроленозелени пера.
Брокуел парк — огромни, нахвърляни сякаш безразборно едни до други равнобедрени триъгълници от гориста и тревиста площ, чиито върхове се събираха в гара „Хърн Хил“ — се вие в продължение на повече от миля покрай границата на две съвсем различни части на Южен Лондон. По западния периметър граничи с пустеещите земи на Брикстън, където някои сутрини отговарящите за поддръжката на района работници трябва да изсипват пясък из улиците, за да попие кръвта, а на изток е Дълич, с неговите удавени в цветя старчески домове и оберлихти в стила на Джон Соун. Улица „Донегол Кресънт“ се бе сгушила край Брокуел парк, стъпила с единия крак в една кръчма със заковани врати и прозорци, а с другия — в крайъгълен магазин, собственост на Гуджарати. Беше част от спокоен малък квартал с редици от десетки къщи, без дървета в предната градина и с боядисани в шоколадовокафяв цвят врати. Къщите гледаха към тревисто, но прогресивно оплешивяващо парче земя с формата на подкова, където вечер хлапетата караха велосипедите си. Кафъри си представяше, че семейство Пийч се бяха чувствали тук в сравнителна безопасност.
Останал отново по риза и благодарен за прохладния въздух навън, той сви цигара и се запъти към групичката полицаи около вана на Отдела за научна поддръжка (ОНП). Те замълчаха, щом приближи, но той знаеше какво си мислеха. Беше само на трийсет и няколко години, тоест не беше някой от ветераните с висш ранг, но повечето полицаи в Южен Лондон знаеха кой е. „Един от младите свирепи служители на столичната полиция“, както го беше нарекъл „Пълис ривю“. Знаеше, че колегите му го уважават, и това му се струваше малко необикновено. „Ако знаеха само половината от истината.“ Надяваше се да не забележат треперещите му ръце.
2
Или още Area Major Incident Team, съкратено AMIT — Главен районен следствен екип. — Бел.прев.