Ребека вдигна длани от лицето си и я погледна.
— Промени ли си намерението?
— Ти как смяташ?
Сунес не каза почти нищо, докато пиеше скоч с кола в най-хубавите кристални чаши на Кафъри, застанала край френските прозорци в дневната. Приличаше на земевладелец, наглеждащ земите си, с едната ръка в джоба на панталоните, като от време на време се надигаше на пръсти и гледаше през капещата градина към къщата на Пендерецки.
— Благодаря, Беки. — Върна й чашата, когато пресуши съдържанието й. — Благодаря.
После, когато остана сама, Ребека си наля чаша вино и застана с нея на същото място, загледана към градината, към бука, където се беше намирала дървесната къщичка. Дъждът барабанеше все така неуморно, свежият мирис на пръст и на зелените сокове на градината влизаше през прозорците. Стомахът й беше свит. „Той трябва да направи нещо — не може да продължава по този начин.“
— Беки? — Кафъри стоеше на прага — изглеждаше по-уморен, отколкото го беше виждала някога. Толкова уморен, че кожата около очите му й се струваше почти възпалена — сякаш сдържаше вътре в себе си огромно напрежение. — Добре ли си?
Тя не отговори. „Само запази спокойствие — не е нужно да казваш нищо.“
— Беки?
Младата жена прехапа устна и се обърна. Усещаше почти физическа болка. Отиде в коридора, последвана от Джак, който застана зад нея, и натисна бутона на телефонния секретар. Гласът на Трейси Лам изпълни малката къща.
— Аз съм, Трейси. Ъъъ… За онова, за което говорихме. Пускат ме под гаранция в понеделник, така че, ако искаш да разбереш нещо повече за… знаеш какво. Ще си бъда у нас в един часа — знаеш къде е.
Ребека се обърна и видя, че лицето му е бледо като платно. Бяло. Нещо трепна в очите му. Преди да успее да го спре, Джак мина покрай нея и с едно движение събори телефонния секретар на пода. Той се пропука и остана да лежи там, омотан в кабели, като премигваше и лудо превърташе лентата си напред-назад. Младият мъж го ритна към перваза на пода, обърна се и отиде в кухнята, отвори със замах хладилника, напълни една чаша с вино и седна на масата.
Ребека се спусна след него, седна насреща му и опита да покрие дланта му със своята, но той я отхвърли. Изглеждаше… „Господи, изглежда ужасно.“
— Ти беше права — заяви младият мъж. — Беше права за мен. За Блис.
Тя се отдръпна шокирано назад.
— Добре — промълви предпазливо тя, опитвайки да запази спокойствие. — Искаш да кажеш, че се е случило онова, което съм си мислела, че се е случило ли?
Джак пресуши чашата си на един дъх, напълни я пак и погледна през прозореца към капещата градина. За момент сякаш забрави, че тя е до него. Ръцете му трепереха.
— Джак? Чу ли какво…
— Да.
— Да какво? Да — чу ме? Или да, случи се това, което си мислеше?
— Да, убих го. И си права — вероятно ще го направя отново. И да, всичко това е заради случилото се с Юан. — Загледа се в палеца си. С черния нокът. В своята стигма. Кръвта му беше спряла да се движи на това място още преди двайсет и пет години и отказваше да потече пак. — Права си.
Дланта й политна към главата. Започваше да я боли.
— Джак… виж. — Пое дълбоко въздух и се приведе към него, хвана ръката му и я отмести от чашата, която беше обхванала. — Виж, ти постъпи правилно, нали? Дани ще те освободи от случая.
— Ами тя? — Кимна към коридора, към телефонния секретар. — Какво ще правя с нея?
— Не знам. Това трябва да решиш ти.
Младият мъж издърпа ръката си и дълго седя, потънал в мълчание.
— Джак?
Той не отговори. Представи си как Трейси Лам излиза от съда в понеделник, как се приближава към него по осеяната с маргаритки поляна пред абатството със заешката си усмивка на лице, как протяга ръка за парите и сега, докато размишляваше, разбра, че истинското му желание е да я нарани, да направи с нея същото, което беше направил преди няколко часа с Клеър. Не беше в състояние да понася повече всичко онова, на което го беше подложил Пендерецки.
— Онези неща горе — заяви внезапно той, все така загледан надолу в палеца си. — Ще бъде достатъчно да ги дам, за да не я пуснат под гаранция в понеделник.
— На Полина ли да ги дадеш?