— Мерилин…
— Блестящ си, Джак. — Макар наблизо да нямаше никой, тя се приведе към него и прошепна: — Неподражаемо блестящ. Хванал си копелето, хванал си го.
Кафъри стоеше неловко с една ръка в джоба, а другата — отзад на врата, без да я поглежда. Нямаше да протегне длан и да заяви: „Не, ти не разбираш. Не разбираш най-основното нещо за мен“.
— Благодаря ти, Мерилин. Ценя мнението ти.
— Пак заповядай. — Отблъсна се от бюрото и затършува из голямата си чанта. — Портокалов кекс.
— Не, аз…
— Хайде, Джак. — Изправи се и му подаде пластмасова кутия. — Ще го изядете с Ребека… хайде, достави ми тази радост. — Бутна кутията в ръцете му. — Хайде, знаеш, че го искаш.
Младият мъж поклати глава и въздъхна, усмихна й се накриво.
— О, Мерилин, ще се откажеш ли някога? — Пое кутията. — Е, добре тогава. Ще го изядем в колата. Благодаря ти.
Беше прекрасен, син ден, ден за тенис… или за пикник на дълга поляна покрай езеро, и Кафъри караше колата по магистрала 11, щастлив, че оставя Лондон зад гърба си. Ребека беше пъхнала в багажника удобни обувки за ходене, всичките си бои, статив и портокаловия кекс на Криотос. Носеше зелена рокля от тънък памучен план и нови очила „Рей Бан“ и седеше на мястото до шофьора, без да говори, загледана през прозореца към редиците от дървета по далечните планински хребети, към проблясващите по селскостопанските машини слънчеви лъчи. През цялата седмица бе поддържала решително бодрото си настроение. Понякога се чувстваше малко напрегната вътрешно от това, задето трябваше да продължава да се държи така, но нямаше намерение да се отказва.
Кафъри излезе от магистралата и скоро започнаха да се движат по запустели пътища, между чиито пукнатини растяха плевели, с циментови стълбове и телени мрежи отстрани. Като че ли пресичаха изоставена армейска база.
— Виж. — Намали скоростта. — Къщата й е там долу.
Движеха се покрай малък завой. Тя отвори прозореца и се надвеси през него, надникна навън. Ръждив знак висеше на портата и зад него пътят се губеше между дърветата. После той изчезна, ягуарът отмина завоя и младата жена установи, че вече гледа към изоставена варовикова каменоломна, с дълги ръждиви петна по краищата и запусната каравана между дърветата на върха й, над която кръжаха четири фазана. Затвори прозореца и Джак натисна педала за газта. Продължиха пътя си към Бери. Ребека се молеше безмълвно каквото и да се случеше днес, накрая Джак да бъде добре, Джак да бъде спокоен и невъзмутим.
Центърът на Бери Сейнт Едмъндс изглеждаше удавен в цветя: импатиенси и незабравки надничаха от сандъчетата по прозорците, рози, божури, кандилки се притискаха край ниските градински стени. Когато пристигнаха, чуха биенето на църковните камбани на нормандската кула. Паркираха край съда, купиха си кафе и излязоха да го изпият навън на слънце, докато чакаха да започне делото на Лам.
— Всичко ще бъде наред — рече Ребека. Избраха да застанат малко зад белия ван, паркиран отсреща. Кафъри не искаше да го видят младите адвокати от кралския съд, които се разтъпкваха по застланите с чакъл алеи и говореха по телефоните си, упражнявайки голфови удари. Напълно възможно беше да познава някой от тях. — Обещавам ти, Джак, всичко ще се оправи. Никой няма да те познае — те са получили записите и всичко ще се оправи — няма да я пуснат под гаранция.
— Не знам. — Или кофеинът бе подействал, или беше по-нервен, отколкото мислеше. Ръцете му трепереха. — Не знам.
— Е, аз пък знам и ти го казвам. Всичко ще бъде наред.
Когато дойде редът на случая на Лам, двамата пуснаха цигарите си на дъното на чашките си с кафе, влязоха и изкачиха тясното стълбище до частта на залата, определена за публиката. Слънчевата светлина нахлуваше през огромното бяло преддверие — нямаше къде да се скриеш от нея и в съда беше задушаващо горещо, лицата на служителите лъщяха от пот над униформените им якички. За публиката беше отредена твърда дълга пейка, разделена от съда само със стъкло. Джак и Ребека се плъзнаха на местата си, той разкопча маншетите и си нави ръкавите, Ребека повдигна деколтето на роклята си, за да влезе малко въздух оттам.