— Не искам. Наистина не искам.
Но Джак лъжеше. Разбира се, че лъжеше. Не можеше да й го обясни. Не можеше да й обясни, че всичко, което виждаше на твърдата, пясъчна земя, по която вървяха, че всичко, което видеше и всичко, което правеше, го караше да мисли за Юан. Тук, на цялото това разстояние от Лондон, положението всъщност беше дори още по-лошо. Изминаха пътя до къщата в мълчание и Ребека не спомена повече за това през тази седмица.
И тогава внезапно, без видима причина, една сутрин той се събуди с усещането, че Юан бе влязъл в стаята.
Джак седна в леглото. Часовникът показваше шест и двайсет, слънцето очертаваше силуетите на цветята по завесите, Ребека спеше до него. Младият мъж се огледа объркано, с лудо тупкащо сърце, очаквайки да види Юан, седнал на перваза на прозореца, облечен в горчиченожълтата си тениска, шортите и сандалите, с които го бе видял за последен път, клатейки крака.
— Юан?
Всичко изглеждаше различно. Всичко в стаята като че ли беше станало безтегловно, някак отделено от значението си. Усещаше крайниците си леки, като че ли досега бе носил нещо тежко и току-що го беше оставил. Струваше му се, че всеки момент може да се понесе към тавана.
— Юан?
— Джак? Какво има? — Полузаспала, Ребека сложи ръка върху гърба му и лениво прокара пръсти по лопатките му. — Какво става?
— Нищо. — Кафъри отново отпусна глава върху възглавницата и постави ръка върху гърдите си, върху блъскащото в тях сърце. — Сънувах нещо, струва ми се. Това е всичко.