— Е? — Той запали цигарата и погледна към запечатаната торбичка с доказателствен материал, която държеше млад съдебен полицай. — Какво открихте?
— Намерихме я в самото начало на парка, сър, на двайсетина метра от задния двор на семейство Пийч.
Кафъри пое торбичката и я преобърна внимателно в ръцете си. Маратонка „Найк еър сървър“, детска, малко по-малка от дланта му.
— Кой я намери?
— Кучетата, сър.
— И?
— Изгубиха следата. В началото я подушиха… и то добре, много добре. — Един сержант в синята риза на отделението, което работеше с кучетата, се изправи на пръсти и посочи над покривите натам, където тъмните дървета на парка се издигаха в далечината и закриваха небето. — Те ни поведоха по пътеката, която води на запад в парка, но след около половин миля просто изгубиха безвъзвратно следата. — Погледна със съмнение към вечерното небе. — А сега вече се и стъмни.
— Така е. Мисля, че се налага да говорим с групата за въздушна подкрепа. — Кафъри върна маратонката. — Би трябвало да бъде в торбичка, позволяваща на съдържанието да изсъхне на въздух.
— Моля?
— По нея има кръв. Не я ли забеляза?
Прожекторите на ОНП блеснаха, светлината им обля къщата на семейство Пийч и се разля до дърветата на намиращия се по-нататък парк. В предния двор съдебните полицаи в гумирани сини костюми продължаваха да търсят следи из поляната, а извън полицейската лента стояха на групички съседи със смаяно изражение, пушеха и шепнеха помежду си, като от време на време някой от тях се отделяше и се приближаваше до появилия се в този момент цивилен детектив на AMIT, за да го засипе с въпроси. Представителите на пресата също бяха тук. И започваха да губят търпение.
Кафъри стоеше до вана на ОНП и се взираше в горната част на къщата. Тя беше двуетажна, с обща стена със съседната сграда, измазана с хоросан с речни камъчета, със сателитна чиния на покрива, прозорци с алуминиева дограма и малко влажно петно над входната врата. На всички прозорци имаше мрежи против комари, а завесите им бяха плътно дръпнати.
Беше видял семейство Пийч или по-скоро онова, което бе останало от него след случилото се, но му се струваше, че ги познава. Или по-точно — познаваше техния тип. Родителите, Алек и Кармел, не бяха от жертвите, които печелеха лесно симпатиите на екипа: и двамата бяха пияници, и двамата — безработни. Кармел Пийч беше наругала санитарите, които я бяха отнесли в линейката. Кафъри не беше видял единствения им син, деветгодишния Рори. Когато пристигна, дивизионните офицери вече бяха претърсили цялата къща, опитвайки се да намерят детето; не бяха пропуснали да проверят в шкафовете, на тавана, дори зад облицовката на ваната. Имаше малко кръв по перваза покрай дюшемето в кухнята, а стъклото на задната врата беше счупено. Кафъри беше взел един полицай от териториалната група за поддръжка, за да претърсят имота със заковани врати и прозорци два номера по-надолу по улицата. Двамата пропълзяха по корем през една дупка във вратата на задния вход, стиснали между зъбите си запалените фенерчета, също като в юношеска фантазия за Специалните военновъздушни части. Не откриха нищо друго освен обичайните доказателства, че в изоставената къща са се самонастанили бездомници. И никакъв друг признак за живот. Нито следа от Рори Пийч. Фактите бяха повече от лоши и на Кафъри му се струваше, че бяха специално направени така, че да събудят в душата му ехото от собственото му минало. „Не позволявай това да се превърне в проблем, Джак, не позволявай да ти счупи главата.“
— Джак? — прозвуча внезапно току до него гласът на детектив главен инспектор Даниела Сунес. — Добре ли си, синко?
Той погледна по посока на гласа.
— Дани. Божичко, радвам се, че си тук.
— Какво е това на лицето ти? Мръсно петно, голямо колкото кучешки задник.
— Благодаря, Дани. — Кафъри избърса лицето си и се протегна. — От полунощ не съм подвил крак.
— И какви са фактите дотук? — Тя посочи към къщата. — Липсва някакво хлапе, така ли? Рори?
— Да. Голяма патърдия ще настане заради това — той е само деветгодишен.
Сунес изпусна шумно въздуха през ноздрите си и поклати глава. Беше солидна, само метър и шейсет, но тежеше цели седемдесет и пет килограма, както беше с мъжкия си костюм и боти. С късо подстриганата си коса и светла шотландска кожа приличаше повече на младеж, готов за първата си поява в двора, отколкото на четирийсетгодишна главна инспекторка в полицията. Тя гледаше изключително сериозно на своята работа.