— А какво смята екипът за преценките?
— Все още не знаем дали става въпрос за смъртен случай. Няма мъртво тяло, няма екип по преценките.
— Ау, какви мързеливци.
— Разнищиха цялата къща, но не могат да го открият. Изпратих кучета в парка, Въздушната подкрепа трябва да се появи всеки момент.
— Защо мислиш, че той е в парка?
— Задните дворове на всички тези къщи граничат с него. — Джак посочи към дърветата, които се извисяваха иззад покривите. — Имаме свидетел, който видял нещо да се насочва към дърветата от номер трийсет. Задната врата е отключена, в оградата има дупка, а момчетата откриха обувка току в началото на парка.
— Добре, добре, убеди ме. — Сунес скръсти ръце и се отпусна назад на пети, оглеждайки техниците, фотографите, офицерите от Отдела за криминални разследвания (ОКР). Застанал на прага на номер трийсет, един от операторите прибираше тежката си камера в кутията. — Както гледам, присъства цял филмов екип.
— Отделението смята да работи цялата нощ.
— А каква беше онази линейка, която за малко не ме сгази?
— Ами, това е майката. Двамата със съпруга й бяха откарани в болницата. Тя ще се оправи, но за него няма надежда. Там, където е ударен… — Кафъри постави длан на тила си… — почти са му видели сметката. — Погледна назад през рамо, после се приведе по-близо към своята събеседница и понижи глас. — Дани, има няколко неща, които не трябва да казваме на пресата, няколко неща, които не желаем да се появят в таблоидите.
— Какви неща?
— Това не е отвличане за получаване на попечителство. Той е тяхно дете — не са намесени бивши съпрузи.
— Значи отвличане с цел вземане на откуп?
— Не става дума и за това. Семейство Пийч определено не са били заможни, така че никой не би си направил труда да отвлича детето им с надеждата да получи откуп. А и като огледаш сцената сама ще се убедиш в това.
— Какво е тогава?
Кафъри погледна към журналистите, пръснати из съседните дворове.
— Нека влезем във вана, а? — Постави длан на гърба на Даниела. — Не искам публика.
— Да влизаме тогава.
Тя се качи във вана на ОНП. Кафъри я последва, като се протегна нагоре, хвана края на покрива и се залюля, за да влезе вътре. Лопати, режещи съоръжения и тракове от гъсенична верига висяха по стените, а в ъгъла тихичко бръмчеше хладилникът, където се съхраняваха мострите. Той затвори вратата, повдигна една табуретка с крака си и й я подаде. Сунес седна, Кафъри се настани насреща й, разкрачил стъпала, подпрял лакти върху коленете си, и я изгледа внимателно.
— Какво?
— Нещо не е както трябва.
— Какво?
— Човекът първо е постоял с тях.
Даниела се намръщи, притисна брадичка към гръдната си кост, сякаш не беше сигурна дали той не се шегува.
— Постоял е с тях ли?
— Точно така. Просто е висял тук… в продължение на три дни. А те са били вързани вътре… с белезници, без вода и храна. Детектив сержант Куин мисли, че след още дванайсет часа единият или другият от тях е щял да бъде мъртъв. — Той повдигна вежди. — Най-лошото от всичко е миризмата.
Сунес завъртя очи към тавана.
— Звучи вдъхновяващо.
— Освен това цялата стена е надраскана с разни глупости.
— Боже мили! — Сунес се облегна назад и поглади с длан наболата по главата си къса коса. — Май изглежда като работа за „Модсли“?
Кафъри кимна.
— Да. Но няма да стигне далеч — от парка вече не може да се излезе, ще го хванем не след дълго.
Той се изправи с намерението да излезе от вана.
— Джак? — спря го тя. — Нещо друго те тревожи.
Той спря за момент, взря се в пода с ръка върху тила. Тя като че ли се беше надвесила напред и се бе вторачила през някакъв прозорец вътре в главата му. Двамата се харесваха: никой не беше сигурен защо точно, но и двамата бяха станали партньори съвсем естествено. Въпреки това предпочиташе да не й казва някои неща.
— Не, Дани — прошепна най-сетне той, като се зае с възела на вратовръзката си, защото не желаеше да чуе до каква степен бе отгатнала причината за загрижеността му. — Какво ще кажеш да се поразходим из парка?