Навън нощта се беше спуснала над „Донегол Кресънт“. Червената луна висеше ниско в небето.
От задната част на „Донегол Кресънт“ изглеждаше, че Брокуел парк се простира на мили в далечината, запълвайки хоризонта. Възвишенията му бяха предимно плешиви, по гръбнака му можеха да се видят тук-там хилави храсти, а в най-високата точка се издигаше групичка екзотични вечнозелени дървета. По западния склон обаче, един участък с големината приблизително на четири футболни игрища беше гъсто обраснал с растителност: бамбук и сребриста бреза, бук и испански кестени, наобиколили четири вонящи изкуствени езерца, попиващи влагата от почвата. Около тези езерца растителността беше гъста като в джунгла, а през лятото от тях като че ли се издигаше пара.
В осем и половина същата вечер, само минути преди паркът да бъде запечатан от полицията, един самотен мъж вървеше бавно сред дърветата, недалеч от езерцата, с напрегнато изражение. Роланд Клеър водеше самотно, почти отшелническо съществуване — със странни настроения и периоди на летаргия — а понякога, когато му дойдеше музата за това, се превръщаше в колекционер. Нищо не беше достойно за изхвърляне или неспасяемо за Роланд Клеър, който изглежда имаше някакво родство с бръмбара мършояд. Той познаваше добре парка и често се скиташе из него. Преглеждаше съдържанието на кошчетата за боклук и проверяваше какво има под пейките. Хората го оставяха да прави каквото иска. Имаше дълга коса и издаваше миризма, която не се харесваше на никого. Позната миризма — на мръсни дрехи и урина.
Сега той стоеше прав, с ръце в джобовете, и се вглеждаше в онова, което се намираше между краката му. Фотоапарат. „Пентакс“. Стар и очукан. Вдигна го и го огледа любопитно, като го приближи до лицето си, защото светлината си отиваше бързо, за да види дали не е повреден. В апартамента си Роланд Клеър имаше още четири-пет стари фотоапарата сред другите „богатства“, които беше събирал от кофите за боклук. Имаше дори отделни части от апаратура за проявяване на филми. Сега пъхна пъргаво пентакса в джоба си и затътри отново крака из нападалите листа, като оглеждаше земята. Тази сутрин беше валяло, но слънцето бе гряло цял следобед и дори ниската част на дългата трева не оставяше мокри следи по обувките му. Две крачки по-нататък се натъкна на чифт големи розови гумени ръкавици, които пусна в джоба си до фотоапарата. После продължи пътя си на ставащата все по-оскъдна светлина. След като разгледа ръкавиците под светлината на уличното осветление реши, че не си заслужава да ги запазва — бяха прекалено захабени. Пусна ги в една кофа на „Райлтън Роуд“. Виж, фотоапаратът беше друго нещо. Не можеше да го захвърли току-така.
Това беше спокойна вечер за „Индия 99“, двумоторния хеликоптер „Катерица“3, който беше излетял от въздушната база „Липите Хил“. Слънцето бе слязло ниско на хоризонта и горещината и ниската облачна покривка бяха предизвикали главоболие сред екипа на Въздушна поддръжка: бяха изпълнили възможно най-бързо дванайсетте възложени им задачи — „Хийтроу“, Милениум Дом, кея „Канъри уорф“, няколко електроцентрали, включително „Батърсий“ — и беше готов да премине към самоназначенията, когато в слушалките на тактическия командир прозвуча гласът от контролния пост:
— „Индия Лима“ вика „Индия 99“.
Командирът придърпа микрофончето по-близо до устата си.
— Слушам, „Индия Лима“.
— Къде сте?
— Ами във… ъъъ, къде? — Той се приведе малко напред и се вгледа надолу към осветения град. — „Уондсуърт“.
— Добре. Става дума за сектор TQ3427445.
Командирът провери в картата.
— Това Брокуел парк ли е?
— Да. Изчезнало е дете, наземните отделения са оградили парка, но вижте, момчета, детективът е откровен с нас и не може да обещае, че детето е в парка — това е просто някакво шесто чувство. Следователно няма задължения.
Командирът отдалечи микрофона от устните си, погледна часовника си и после отмести очи към предната част на кабината. Наблюдателят и пилотът бяха чули молбата и вдигнаха палците си нагоре, за да ги види. Добре. Той отбеляза времето и номера на полученото по компютъра съобщение в бордовия дневник и върна микрофона пред устата си.
— Добре, в такъв случай продължавам, „Индия Лима“. Тази нощ е спокойно — ще хвърлим един поглед. С кого говорим?
— Със, ъъъ… инспектор Кафъри. AMIT…
— Имате предвид отдел „Убийства“?
3
Название на модела ЕС 130, произвеждан от френско-германския концерн „Юрокоптер“. — Бел.прев.