— Точно така.
2
По калъфа на фотоапарата имаше следи от изпускането му, а щом се прибра в апартамента си на последния етаж на Аркейг Тауър, общински блок край северния край на Брокуел парк, Роланд Клеър установи, че пентаксът беше повреден и по други, по-незабележими начини. След като грижливо избърса калъфа с кърпа за ръце, той се зае да навие филма вътре и откри, че механизмът беше заял. Захвана се с него, опита се да го накара със сила да освободи навивачката, после го раздруса здраво, но все така без резултат. Накрая го остави на перваза на прозореца в дневната и остана известно време прав до него, загледан навън.
Вечерното небе над парка беше оранжево като лагерен огън, а някъде в далечината дочу шум от хеликоптер. Зачеса се по ръката, опитвайки се да реши какво да прави. Единственият друг работещ фотоапарат, който имаше, беше един „Полароид“. И с него се беше сдобил не по най-почтения начин, но филмите за него бяха скъпи, затова си заслужаваше да спаси този „Пентакс“. Въздъхна, взе го и опита отново да освободи механизма, като стисна фотоапарата между краката си, за да го обездвижи, докато се бореше с него, но след двайсетина минути безплодни усилия беше принуден да се признае за победен.
Обезсърчен и изпотен, той си го отбеляза в тетрадката, която държеше върху бюрото до прозореца, после постави фотоапарата в една пурпурна тенекиена кутия от „Кадбърис Селекшън“4 на перваза, където щеше да остане с кротко навитите вътре доказателства и в компанията на един тирбушон с неоноворозова дръжка, три шишенца с продавани само срещу рецепта лекарства и найлонов портфейл с щампа на знамето на Великобритания, който беше намерил предишната седмица на тротоара пред номер две, в продължение на повече от пет дни.
Всички лондонски затвори настояваха да ги предупреждават за преминаването на хеликоптерите. Така оставали спокойни. „Индия 99“ видя отдясно познатата спортна зала със стъклен покрив и осмоъгълното контролно помещение за спешни случаи, премина на осми канал и се идентифицира пред Брикстънския затвор, преди да продължи към парка. Беше топла, задушна нощ. Ниската облачна покривка улавяше като в капан оранжевата светлина на града и я отразяваше обратно надолу през покривите, в резултат на което изглеждаше, че хеликоптерът лети през блестящ слой от мараня, сякаш коремът и роторните му перки бяха потопени в гореща, електриковооранжева боя. Сега се носеха над Ейкър Лейн — дълга, лъскава перлена огърлица. Прелетяха над горещите, затворени под облачния похлупак улици зад Брикстън Уотър Лейн, над къщи и кръчми, и внезапно, с един страховит тласък на струята въздух и самолетно гориво, се понесоха към мрака над Брокуел парк.
Някой в притъмнялата кабина подсвирна.
— По-голям е, отколкото си мислех.
Тримата мъже се взираха недоверчиво надолу към ширналото се тъмно петно. Неосветената гора и тревиста площ насред блестящия град като че ли нямаше край — сякаш бяха оставили Лондон зад гърба си и се носеха над празен океан. Отпред, в далечината, светлините на „Тълс Хил“ бележеха далечните граници на парка, образувайки премигваща къса броеница на хоризонта.
— Боже! — Наблюдателят се размърда неспокойно в малката притъмняла кабина с осветено от контролното табло лице. — Как ще се справим с това?
— Ще се справим. — Командирът погледна картата на радиочестотите в найлоновия джоб на крачола на летателния си комбинезон, намести слушалките и заговори на отговарящия за дивизионния контрол на Брикстън, опитвайки се да надвика шума на роторите. — „Индия 99“ вика „Лима делта“.
— Добър вечер, „Индия 99“. Над нас лети хеликоптер — това вие ли сте?
— Прието. Молба за връзка с издирващия екип на този код — двайсет-пет.
— Прието. Използвайте MPS 6 — давай, „Индия 99“.
Следващият глас, който чу командирът, беше на детектив инспектор Кафъри.
— Здравейте, „99“. Виждаме ви. Благодаря, че дойдохте.
Въздушният наблюдател се надвеси над екрана за термалните образи. Нощта не беше подходяща за тази работа — уловената горещина беше натоварила апаратурата до крайност и всичко на екрана се сливаше в еднаква сивкаво-млечна маса. Тогава забеляза в горния ляв ъгъл светеща бяла фигура, вдигнала длан в нощта.
— Добре, да. Видях го.
— Ей, здрасти на всички ви там долу — рече в микрофона си командирът. — Радваме се, ако можем да бъдем от някаква помощ. Вече ви видяхме.
4
„Кадбъри“ е известна английска фирма за шоколад, основана през 1824 г. от Джон Кадбъри. — Бел.ред.