Наблюдателят насочи камерата така, че сега вече виждаха всички наземни полицейски части; светещите форми бяха пръснати около дърветата. Там изглежда имаше четирийсетина полицаи.
— Боже, бая народ се е събрал.
— Както виждаме, сте извикали доста хора — отбеляза командирът.
— Знам — отвърна детектив инспектор Кафъри. — Нищо не трябва да влезе или излезе оттук тази нощ. Не и без ние да го разберем.
— Регионът не е малък, а и там има диви животни, но ще направим каквото можем.
— Благодаря.
Командирът се приведе напред в кабината и вдигна ръка с изправен палец.
— Добре, момчета, да действаме.
Пилотът даде нужните команди, така че „катерицата“ да започне да се върти по посока на часовниковата стрелка над южната четвърт на парка. На около половин миля в западна посока се виждаше тебеширенобялото петно на пресъхнало езеро за лодки, а между дърветата зърваха базалтовите отблясъци на четирите езера. Обходиха така въздушното пространство над парка, разделено на зони, описвайки концентрични кръгове с диаметър сто и петдесет метра. Надвесен над екрана, наблюдателят, развил с времето безчувственост към оглушителния шум на роторите, не виждаше никакви светещи индикации за обекти с температура на жив организъм, долавяни от топломерите. Направи промени в параметрите чрез лаптопа. Наземните екипи не бяха проблем — виждаше ги като движещи се извън дърветата „горещи“ точки, но тази вечер данните от термалните сензори бяха възможно най-лоши и всичко можеше да се скрие под балдахина от листа в горещата лятна нощ. Апаратурата буквално беше ослепяла.
— Нужен ни е щур късмет — прошепна той на командира, докато се носеха над останалата част на парка. — Да уринираш срещу вятъра. — Каза „да уринираш“, а не „да пикаеш“, защото знаеше, че всичко се записва. — Ето това правим в момента — уринираме срещу вятъра.
Кафъри стоеше заедно със Сунес край вана на териториалната група за поддръжка и се взираше нагоре към светлините на хеликоптера. Разчиташе на въздушното отделение да направи първия пробив в заплетения случай — да открие Рори Пийч. Вече беше минал цял час откакто бе обявена тревогата. Управителят на магазина „Гуджарати“ се беше обадил на 999.
Повечето от помощите за безработни в семейство Пийч отивали за цигарите на Кармел и за уикенда парите вече бяха привършени и обикновено имаше сметки за оправяне в ъгловия магазин. Този уикенд никой не се появил да плати сметките, затова в понеделник вечерта съдържателят отишъл на „Донегол Кресънт“ да си поиска парите. Беше казал на Кафъри, че това не се случва за първи път и, макар да не се боял от Алек Пийч, взел вълчака и в седем вечерта бе позвънил на вратата им.
Тъй като никой не отговорил, почукал по-силно, но все със същия успех. После неохотно продължил нататък към парка с кучето.
Вървели покрай задните градини на „Донегол Кресънт“ и вече дори били навлезли в парка, когато кучето внезапно се обърнало и залаяло по посока на къщите. Магазинерът се обърнал. Сторило му се, макар да не можел да се закълне в това, но му се сторило, че видял как някой прибягал там. Отдалечил се бързо от задната страна на къщата на семейство Пийч. В началото решил, че е животно, защото вълчакът му лаел бясно и нервно, опънал каишката до скъсване, но сянката се изгубила бързо сред дърветата. Обзет от любопитство, помъкнал съпротивляващото се куче обратно към номер трийсет и надникнал през отвора на пощенската кутия.
Този път разбрал, че нещо не е наред. По пода на коридора била пръсната несъбраната от няколко дни поща, а на стената на стълбището било написано някакво послание или част от послание с червен спрей.
— Джак? — прозвуча над рева на хеликоптера над главите им гласът на Сунес. — Какво мислиш?
— Че трябва да е там някъде — извика той, като посочи към парка. — То е там.
— Откъде знаеш, че не е излязло от парка?
— Не е. — Направи с дланите си фуния около устата и се наведе към своята събеседничка. — Гарантирам ти, че ако го беше направило, някой щеше да си спомни. Всички изходи от парка водят към главни улици. Момченцето е окървавено, вероятно — ужасено…
— Какво?
— Голо е и окървавено. Мисля, че все някой щеше да вдигне телефона при тази гледка, нали? Дори в Брикстън.
Вдигна поглед към хеликоптера. Имаше и други основателни причини да мисли, че Рори е в парка — познаваше статистиките за отвличанията на деца: повечето предположения щяха да стигнат до извода, че ако не е жив, Рори вероятно ще бъде открит в радиус от пет мили от мястото на отвличането, на по-малко от петнайсет метра от пешеходен път. Други световни статистики щяха да предскажат още по-смразяваща кръвта история: че Рори не е бил убит веднага, че неговият похитител го е държал жив от няколко до двайсет и четири часа. Според тях мотивът за отвличането на момче във възрастовата група на Рори е най-вероятно секс. И сексът най-вероятно е бил садистичен.