Въображението е автоматично действие на ума. Човек тренира въображението, като тренира мисленето. В ума се извършва развитие, което се проявява така, както мускулите на тялото изпъкват след тренировка. По този начин въображението се развива и тренира.
Няма съмнение, че онзи, който има контрол над въображението си, може да овладее себе си и да се издигне над болестта. Беше ми много забавно да наблюдавам една жена, която понякога изнасяше лекции – две седмици преди това тя започваше да се тревожи, следваше болест, лекарите идваха да я прегледат и това се повтаряше. В деня на лекцията жената се чувстваше на края на силите си. Налагаше се да я преглеждат лечители, да я съветват окултисти, астролози да й правят хороскоп, за да й кажат, че лекцията ще мине успешно, преди тя да се почувства готова да излезе. Това не е рядко явление. Често преувеличаваме умората, объркването, болката и проблемите, като правим от мухата слон, без да го съзнаваме. Ако някой ни каже това, няма да се съгласим, няма да го признаем – но такава е истината. Деветдесет и девет от сто души, страдащи от дадена болест, биха могли да се излекуват, ако въображението им позволи.
При децата болката се увеличава с въображението, затова онзи, който разбира това, може да спре болката по-бързо от всяко лекарство с помощта на внушението, на което децата откликват много лесно. На възрастния, който трудно отпуска въображението си, по-трудно може да се помогне, но при детето това става за миг. То може да плаче от болка, но ако му кажем нещо, с което да завладеем въображението му, можем да го излекуваме. Мнозина започват да изпитват страх от болестта още преди да са усетили болка, ако лекарят им е казал, че нещо не е наред. Той може да е сгрешил в диагнозата си, но страхът и очакването на болката заемат мястото на болестта. При умствено разстройство въображението е основната причина за болестта.
Това не означава, че трябва да се отнасяме безгрижно към болестта на детето. Това е друго нещо. Не бива да пренебрегваме нито болестта на детето, нито собствените си оплаквания, защото те не винаги са плод на въображението. Все пак въображението играе голяма роля, затова е добре да преценим до каква степен то участва в случая. Това можем да направим, като се опитаме да забравим болката, да я забравим напълно, като отречем фактите, които откриваме като доказателство за болестта. Когато сме способни да направим това, ще осъзнаем докъде стига болестта и откъде започва въображението. Ще забележим и следния феномен – още щом отдръпнем въображението си от болестта, ние я лишаваме от храната, която й дава сили, и е възможно без тази храна болестта да умре. Не трябва да се отнасяме с небрежност към болестта на детето, но едновременно с това не бива да я преувеличаваме, не бива да мислим твърде много за нея, защото въображението може да дава живот, но може и да разболее човек, който само си мисли, че е болен. От страна на родителите ще бъде голяма грешка да се безпокоят за здравето на детето, когато това не е необходимо.
Нервната система е основният механизъм във физическото тяло. На въображението откликва много по-силно този механизъм, отколкото плътта, костите и кожата. На мисълта веднага реагират нервите, а не кожата, плътта и костите. Последните участват във въздействието, което идва от нервите. Нервната система стои между физическите и менталните аспекти на нашето същество. Следователно точно както може да създаде и да поддържа една болест, въображението може и да я излекува. Когато някой е излекуван чрез въображението, остатъкът от болестта в тялото няма от какво да се храни и естествено изчезва. Често правех експеримент с човек, който казваше, че има ужасно главоболие. Карах го да пее и накрая той откриваше, че болката е отминала. Всичко, което отвлича ума от тягостните мисли за болестта, прекършва подпорите на болестта. Тя се срива, защото няма какво да я поддържа, няма го въображението.
Самосъжалението е най-големият враг на човека. Макар понякога за сърцето да е приятно усещането да каже: “Ах, горкият аз” и е успокояващо да чуе от друг “Толкова съжалявам, че не си добре”, мисля, че бихме предпочели да чуем разбирането, изразено по друг начин, а именно: “Толкова се радвам да видя, че си добре”. За да изпитаме това приятно усещане, не е необходимо да сме болни. Нужно е да сме благодарни. Благодарността ни никога не може да е прекомерна. Ако умеем да ценим даденото ни от живота, ще видим безбройните даровете отгоре, за които никога не мислим и не ценим. Ако ги приемаме с благодарност, възниква естествено усещане на нежност. Точно тази нежност си струва да имаме.