В сравнение с човека животните са по-отзивчиви към природата и затова тя им помага да забравят за болестите, от които страдат. С хората това е много по-трудно, тъй като те не откликват на природата. Всеки има своя малък свят, който понякога е с размерите на къщичка за кукли. В този свят човек живее, без да осъзнава огромния свят навън, без да осъзнава вселената. Той просто живее в своя малък свят и това е всичко, което познава, което осъзнава, от което се интересува. Затова, ако неговият свят е изпълнен с нещастие, болести и лош късмет, той не може да се измъкне от него, защото го е превърнал в черупка, както водните създания си правят черупка, в която да живеят. Не светът му причинява нещастие – човек сам си е създал черупка на страдания, в която му харесва да живее, защото тя е неговият дом, независимо дали е пълна с болка, нещастие, доброта, благочестивост или нещо друго.
Тъй като болестите имат външно проявление, човек много често го използва, за да поддържа мислите си за болестта. Умът има такава голяма сила, че там, където има само един признак на болестта, той вижда хиляда и един. Например, щом си внушим, че някой приятел е недоволен от нас, всичко, което той прави, и добро, и лошо, ни се струва продиктувано от това отношение. А ако мислим, че приятелят ни се отнася към нас с обич, всичко в поведението му подкрепя тази мисъл.
Когато човек си мисли, че е роден без късмет, каквото и да му се случи, той ще си каже: “Всичко ми носи лош късмет. Лошият късмет ме преследва.” За този човек дори доброто ще е лошо, защото такъв е начинът, по който той възприема нещата. А когато човек живее с мисълта, че има късмет, всичко, което идва при него, е добро.
Колкото повече изучаваме този въпрос, толкова по-ясно разбираме, че умът е господар на живота. А щом осъзнаем силата на мисълта и концентрацията в оформянето на живота ни, ставаме притежатели на Божието царство. Липсата на това познание е причина да не ценим божествената искра, която е в нас. Поради това неосъзнаване потъваме все по-дълбоко и по-дълбоко. Осъзнаем ли го обаче, започваме да уважаваме себе си. А уважаващият себе си човек уважава и другите, помагащият на себе си човек помага и на другите, издигащият се човек ще помогне и на друг да се издигне. Щом веднъж открием лекарството за болестта на въображението, няма друга болест, над която да не можем да се издигнем. Трябва само да осъзнаем източника на съвършенството в самите нас.
12
Редовен живот, правилно хранене, добър сън, баланс между действие и почивка, правилно дишане – всичко това помагат за нормалното здраве. Най-доброто лекарство обаче срещу всички болести и умствени смущения е убеждението. Мнозина си мислят, че са убедени, но тези, които наистина са убедени, са малко. Убедеността на повечето хора може да се опише с думите, които чух веднъж: “Аз съм убеден и нека Бог укрепи моята убеденост.” Това утвърждение е безсмислено. Ако човек каже: “Аз съм убеден”, това не значи, че е убеден, защото в своето съвършено проявление убеждението е вяра. А какво казва Христос за вярата? “Вярата планини премества.” Несъмнено свещеникът говори за вяра в Църквата, духовникът – за вяра в Свещената книга, но това не е истинското значение на вярата. Вярата е кулминацията на убеждението. Когато вярата стигне определено ниво, тя израства като растение. Вярата ускорява излекуването и колкото по-голяма е тя, толкова по-бързо е излекуването. Без вяра дори медицината не може да помогне. Нито едно лечение няма да даде добри резултати, ако липсва вяра. Тя е първото лекарство. Трудностите в живота ни са причинени от липса на вяра. Болестта означава, че липсва убеденост. Като оставим настрана всички други доказателства, болестта е знак за липса на убеденост. Ако човек е убеден, няма да има място за болести. Но болестта запълва мястото на убеждението. Човек не може да престане да вярва в това, в което вярва. Болестта става негово убеждение. Това поражда трудностите. Когато човек каже: “Боря се с болестта”, той иска да каже: “Въображението ми се бори с моето убеждение.” Той утвърждава: “Боря се с болестта”, което значи, че установява болестта в себе си. Бори се с нещо, чието съществуване утвърждава. В своето убеждение на първо място поставя болестта, а на второ място е въображението, с което се лекува. Така силата, с която иска да премахне болестта, е много по-малка от силата, с която болестта вече се е установила в него. Той се бори с нещо, чието съществуване сам е утвърдил.
Има хора, които си мислят, че никога няма да направят грешката да повярват в нещо, за което няма доказателства – смятайки, че това е много умно. А ако търсим в света на доказателствата, ще откриваме един след друг измамни пластове. Така можем да продължаваме да изследваме дълбините на живота, от една илюзия към друга, без някога да стигнем до осъзнаването на истината. Как можем да разчитаме на доказателства, които са подвластни на промяната? Следователно, ако има нещо, на което да разчитаме, това е убедеността. Не доказателството създава убеденост. Ако е така, тази убеденост няма да има трайност, защото доказателствата нямат трайност. Става дума за убеденост, стояща над доказателствата, която накрая ще кулминира във вяра. Хората като Баязид1, смятани от другите за “хвърчащи в облаците”, доказват какво значи убеденост. Баязид тръгнал на поклонение в Мека. По пътя си срещнал дервиш и в желанието си да почете духовния човек, той отишъл при него и седнал, за да получи благословията му. Дервишът го попитал: “Къде си тръгнал?” Баязид отвърнал: “Отивам в Мека.” “По работа?” Баязид бил много учуден: “Не, на поклонение.” “На поклонение? Какво се прави на това поклонение?” Баязид отговорил: “Обикаляш около свещения камък Кааба.” Дервишът казал: “Че защо да биеш път чак дотам? Ако обиколиш мен, можеш да се връщаш, поклонението ти е направено.” Баязид казал: “Да, вярвам в това.” Направил кръг около дервиша и се прибрал. Когато го попитали: “Направи ли поклонение до Кааба?”, той отговорил: “Да, направих поклонение до жив Кааба.”