Рагнар Йонасон
Ледена тишина
Сиглюфьордюр: #4
… Животът в Хединсфьордюр никога не е бил лесен, а връзката му със съседните населени места можеше да създаде затруднения. През зимата крайбрежието, където нямаше пристанище, често бе недостъпно по море, а снежните планини винаги бяха мъчнопроходими.
Истории от Сиглюфьордюр,
Т. Рагнар Йонасон (1913–2003)
1
Беше вечер като всяка друга, която прекарваше проснат на дивана.
Живееха в малък апартамент на приземния етаж на стара къща в западната част на Рейкявик, на „Льосвалагата“. Разположена беше в средата на старомодна тераса с три къщи, построени през 30-те години на XX век. Роберт се поизправи на дивана, разтри очи и погледна през прозореца към малката предна градина. Смрачаваше се. Март — можеш да очакваш всякакво време от него, в момента валеше. Имаше нещо успокояващо в трополенето на дъждовните капки по стъклото на прозореца, докато той самият е в безопасност вкъщи.
Учението му хич не вървеше зле. Доста зрял студент беше на двайсет и осем, но вече следваше първа година строителство. Цифрите открай време му доставяха удоволствие. Родителите му бяха счетоводители, живееха в центъра на Арбер, но отношенията му с тях винаги бяха трудни, а напоследък и почти никакви — неговият начин на живот нямаше място в тяхната формула за успех. Бяха направили всичко възможно да го насочат към счетоводството, което беше напълно разбираемо, но той държеше на своето.
Сега учеше в университет, най-накрая, и дори не си беше направил труда да съобщи на старците. Вместо това се бе съсредоточил върху учението си, макар напоследък умът да го теглеше към Вестфьордс. Заедно с няколко приятели държаха там малка лодка и той вече очакваше лятото с нетърпение. Беше толкова лесно да забрави всичко — добро и зло — когато излезе сред морето. Полюшването на лодката беше истински лек за всеки стрес, а духът му се извисяваше като птица, когато бе обгърнат от това пълно спокойствие. Към края на месеца ще замине на запад, за да постегне лодката. За неговите приятели пътуването из фиордите щеше да е извинение за ваканционна запивка. Но не и за Роберт. Сух беше вече две години въздържание, което се бе превърнало в необходимост след периода на сериозно пиене, започнал със събитията в онзи съдбоносен ден преди осем години.
Беше красив ден. На игрището не се усещаше и найслаб повей, беше много топло на слънце, но имаше доста публика. Бяха напът да спечелят убедителна победа срещу неубедителен противник. Очакваха го тренировки с националния младежки отбор, а малко по-късно същото лято — и възможност за пробно участие с норвежки отбор от висшата лига. Агентът му дори беше споменал за интерес, проявен от страна на някакви отбори от английската лига. Старецът адски се гордееше с него. Навремето самият той бил наистина добър играч, но така и не получил шанса да играе професионално. Сега времената се бяха променили, навън имаше много повече възможности.
Оставаха пет минути до края, когато топката бе подадена на Роберт. Той се провря между защитниците, вече виждаше гола и страха, изписан върху лицето на вратаря. Това май ставаше познато изживяване — очертаваше се победа пет на нула.
Изобщо не видя откъде дойде засечката, само усети как кракът му се чупи на три места и почувства жестока болка. Погледна надолу, парализиран от изгарящата агония, и видя отворената фрактура.
Беше гледка, която се запечата в ума му завинаги. Дните, прекарани в болницата, се редяха един след друг като в мъгла, въпреки че нямаше да забрави доктора, който му каза, че шансовете му да играе пак футбол — поне на професионално ниво — са много малки. Затова се предаде напълно и потърси утеха в бутилката, като глътките следваха бързо една след друга. Най-лошата част беше, че макар да се възстановяваше много по-добре, отколкото лекарят бе очаквал, по времето, когато вече бе здрав, беше прекалено късно да върне часовника назад по отношение на футболната си кариера.
Сега обаче нещата бяха доста по-добре. Имаше си Суна, а малкият Кяртан също намери място в сърцето му. Но въпреки това то пазеше и някои тайни спомени, които той се надяваше да си останат скрити в сенките.
Вечерта беше доста напреднала, когато Суна се върна у дома, потропвайки на прозореца, за да му покаже, че е забравила ключовете си. Беше красива както винаги, с черни дънки и сиво поло. Гарвановата ѝ коса, дълга и блестяща, обрамчваше силното ѝ лице. Точно очите ѝ го бяха омагьосали в началото, а почти веднага след това — и великолепната ѝ фигура. Беше танцьорка и понякога сякаш не ходеше, а танцуваше из малкия им апартамент, всяко нейно движение преливаше от уверена грация.