Седяха в ъгъла за кафе на полицейския участък, спазвайки дистанцията помежду си. Не бяха се ръкували, когато Хедин пристигна.
— Минавал съм оттам, след като откриха тунела — отвърна Ари Тор, докато чакаше чаят му да поизстине малко.
Хедин си беше избрал кафе.
Да, точно така — потвърди той с дълбокия си глас. Изглежда беше резервиран, спокоен човек. Избягваше очния контакт с Ари и гледаше главно масата или кафето си.
— Точно така — повтори той. — Никой не спира там за подълго. Все същият пуст фиорд си е, макар сега хората да минават с колите си през него по цял ден. В старите времена не би могъл да си представиш, че е възможно да видиш толкова много преминаващи.
Ари Тор предположи, че Хедин наближава шейсетте, и много скоро предположението му се потвърди.
— Роден съм там през 1956. Родителите ми се преместили предишната година. Всички вече били изоставили фиорда, а те искали да му вдъхнат живот поне за още малко. Не били сами. Сестрата на майка ми и мъжът ѝ също дошли с тях, искали да опитат да направят ферма.
Той млъкна, отпи внимателно от кафето си и отхапа мъничко от бисквита, която взе от пакета на масата. Изглеждаше леко нервен.
— Имали са къща или земя там? — попита Ари Тор. — Красиво място е.
— Красиво… — повтори като ехо Хедин с отнесен глас, сякаш потънал в спомените си. — Би могло да се каже, но не това изскача в ума ми. Векове наред е било трудно за живот място. Снегът остава до късно и е изключително самотно през зимата — не липсват лавини от планинските склонове. Фиордът е напълно отрязан през зимата, океанът от едната страна, високите планини от другата, беше трудно дори да се добереш до съседна ферма при спешен случай, да не говорим до града отвъд планините.
Хедин подчерта думите си с поклащане на главата и смръщване на лицето. Беше едър мъж, дори малко над нормата, с рядка мазна коса, сресана назад.
— Но за да отговоря на въпроса ти — не, родителите ми не притежаваха ферма там. Предложили им да наемат една, която останала празна, но била все още в добро състояние. Баща ми беше добър работник и винаги е искал да бъде фермер. Къщата била достатъчно голяма за четиримата: родителите ми и сестрата на майка ми с мъжа ѝ. Той всъщност бил затънал в някаква финансова каша и веднага се възползвал от шанса да опита нещо ново. След това съм дошъл аз, година по-късно, така че вече сме били петима… — Млъкна и изсумтя. — Е, това не е съвсем точно, но ще стигна и дотам — добави той.
Ари Тор не каза нищо, остави Хедин да продължи разказа си.
— Каза, че си минавал оттам. В такъв случай едва ли си видял самия фиорд. Това, което би видял от новото шосе, е лагуната на Хединсфьордюр. Тясна ивица земя, Викюрсандюр, която дели лагуната от самия фиорд, това е всичко, което можеш да видиш от пътя. Не че това има някакво значение за това, дето трябва да ти разкажа. Нашата къща беше на лагуната, и все още си е там. Това, което остана от нея. Тя е единствената къща от западната страна на водата, там има много малко равна земя, да знаеш. В сянката на голяма планина се пада, направо в подножието ѝ, така че, естествено, беше истинска лудост да се живее там, но родителите ми били твърдо решени да опитат. Знаеш ли, винаги съм вярвал, че условията — планината и изолацията — са изиграли роля в това, което е станало. Хората лесно могат да загубят разсъдъка си на подобно място, как мислиш?
Мина малко време, преди Ари Тор да схване, че Хедин очаква отговор на въпроса си.
— Ами да. Предполагам — беше най-доброто, което успя да измисли.
Въпреки че трудно можеше да се сравни с Хединсфьордюр, той все още пазеше горчиви спомени от първата си зима в Сиглюфьордюр. Почти не можеше да заспи през нощта, чувстваше се задушен от хватката на тъмнината и надвисналите планини, а падналият сняг в повечето дни изолираше градчето от останалия свят.
— Ти вероятно си по-наясно с това от мен — отвърна той, потръпвайки от спомена. — Какъв беше животът там?
— Аз? Божичко, нищичко не помня. Преместили сме се след… след това, което е станало. Нямал съм дори една годинка, а родителите ми не говореха много за времето в Хединсфьордюр, което е разбираемо, предполагам. Но си мисля, че не всичко е било лошо. Майка ми е разказвала, че съм се появил в красив ден в края на май. Когато съм се родил, тя слязла до водата и погледнала лагуната — съвършено спокойна в онзи слънчев ден — и решила, че трябва да ме нарече Хедин, на името на викингите, които се заселили в Хединсфьордюр някъде около 900 година. Разказваха ми също истории за красиви зимни дни, макар татко понякога да споменаваше как онези високи планини те захлупват през тъмните зимни месеци.