— Той още ли е в Норвегия?
— Не, не. Антон почина — отвърна Торвалдюр след кратка пауза. — Получи сърдечен удар преди няколко години. Дори не стигна до пенсия.
По дяволите, изруга наум Ари Тор.
— Съжалявам да го чуя. Има ли семейство в Норвегия?
— Не. Беше женен за кратко за норвежка, но се разделиха. Така че родът приключи с Антон. Беше единствено дете, разбираш.
— От Сиглюфьордюр ли беше? — попита Ари Тор, сигурен, че вече знае отговора.
— Не, беше от бедно семейство от Хусавик. Видях се веднъж с родителите му, когато двамата пътувахме до Исландия. Минахме заедно през планините. Родителите му бяха доста стари по това време, но беше много интересно да се запозная с тях. Следяха живота му в Норвегия, мисля, че много се гордееха с момчето си.
— Спомена стипендия? Значи не родителите му са платили за обучението?
— Господи, не. Не мога да си представя, че биха могли да си го позволят. Не са могли да му осигурят свястно образование дори в Исландия. Трябвало е да работи и да печели хляба си от най-ранна възраст, по онова време там не е имало глезотии. Но защо ме разпитваш за Антон? Какво общо има полицията? — попита Торвалдюр и в гласа му сега се прокрадна подозрение.
— Не, не, не точно — подбра думите си внимателно Ари Тор.
— Всъщност малкото момче в ръцете му ме помоли да видя дали няма да мога да открия кой е този млад мъж. Името му е Хедин, не е имал представа, че в Хединсфьордюр е живял и някой друг освен неговото семейство — т. е. неговите родители, леля му и чичо му.
— Разбирам. Не беше ли лелята, дето изпи отрова и умря?
— Разказвал ли ти е за това?
— Да. Каза, че не било добро място. Каза ми, че по времето когато тя умряла, той вече се бил върнал в Хусавик. Разбрах, че чул новината за това от баща си. Ние двамата доста си споделяхме всъщност. Той говореше за това време от живота си с ужас. Каза ми, че бил в Хединсфьордюр като работник няколко месеца, но никога повече не се върнал там. Не че е било място, дето лесно се стига, даже и да искаш.
— Днес изобщо не е трудно — отбеляза Ари Тор.
— Вярно. Сега живея в западната част на Рейкявик, но ми е хрумвало да направя едно пътуване на север, да огледам новите тунели и Хединсфьордюр, мястото, където е работил Антон. Още ли е там фермерската къща?
— За нещастие върху нея е паднала лавина, но руините ѝ още са там.
— Не ми се струва добра идея там да живее млад човек, не и на толкова изолирано място. Безкрайната тъмнина влияе на душевното състояние на хората, поне така е станало с госпожата от къщата, смятам. Според Антон тя ставала все по-особена с всеки изминал ден. Трудно мога да си представя какво е да живееш на толкова далечно място.
Това подкрепя теорията, че Йорун сама е отнела живота си, помисли Ари Тор. Непрекъснато изникваха подробности колко зле се е справяла с условията там. В този миг се сети, че Торвалдюр още не му е казал кой е платил за образованието на Антон, затова отново го попита.
— Бил е мъжът, който го наел да работи в Хединсфьордюр — отвърна Торвалдюр. — Не си спомням името му. Бащата на малкото момченце. Познавали се с бащата на Антон. Разбрах, че бил доста богат.
— Гудмундюр — промърмори Ари Тор, отново изненадан от щедростта на този човек. — Знаеш ли кога Антон е отишъл в Хединсфьордюр?
— Чакай да видя. Не съм сигурен за годината, но е бил на петнайсет-шестнайсет по това време.
— А кога е роден?
— 1940.
— Значи би могъл да се появи там скоро след раждането на Хедин?
— Струва ми се, да. Имали нужда от помощ, защото бебето отнемало много от времето им. Мисля, че е било есен, когато Антон е отишъл.
— Значи вероятно е било през 1956 — изчисли Ари Тор. — Хедин е роден същата пролет. Антон през цялата зима ли е бил там?
— Да, през най-лошото време на годината. Обикновено говорехме за това, когато се срещахме по Коледа: той често разказваше каква нещастна Коледа е преживял там. Имам чувството, че времето, прекарано в Хединсфьордюр, го е оставило с ужасен страх от тъмнината, който не го напусна години наред.
— И се е върнал вкъщи през пролетта?
— Бил си заминал, когато жената е умряла, както ти казах — отвърна Торвалдюр. — Мисля, че си е тръгнал скоро след Коледа, през януари или февруари. Помолили го да напусне, доколкото си спомням, но му платили надниците до пролетта.