Седнаха във всекидневната ѝ в просторна къща в Олафсфьордюр.
— Много е хубаво, че толкова млади хора са дошли да посетят старица като мен, особено в тази студена събота.
Навън времето ставаше все по-лошо, валеше без прекъсване цял ден. Ари Тор бе чувал, че в тези части на страната продължителните валежи причиняват наводнения, така ставаше и в Сиглюфьордюр, когато имаше прекалено много вода и планинските реки не можеха да я поемат. Определено можеше да се каже, че времето е непредсказуемо през цялата година, природните стихии можеха да причинят хаос дори когато не вали сняг.
Макар вече да наближаваше деветдесетте, Бьорг беше много пъргава. Радваше се да се запознае с тях и веднага ги покани вътре. Предложи им палачинки с конфитюр и сметана и топла напитка „Апелсин“. На тавана висеше голям кристален полилей. Всекидневната беше цялата в стелажи с книги, а в пространствата между тях бяха закачени картини и фотографии без някакъв определен ред. Очевидно целта е била да не остане непокрито пространство по стените.
— Не ти липсват книги — отбеляза Кристин.
Ари Тор се радваше, че тя бе дошла с него, защото уменията му да поддържа любезен разговор бяха доста ограничени.
— Трупам ги — отвърна Бьорг. — Точно като баща ми. Това беше къщата на родителите ми, сега е моя. Когато си отида, вероятно ще се превърне във вила за почивка на някои далечни роднини в Рейкявик.
— В отлично здраве си, както виждам — каза весело Кристин.
— Лекар съм, така че би трябвало да знам какво говоря.
— Благодаря, че ни прие — намеси се Ари Тор. — Бях изненадан… приятно, искам да кажа…
— Че още съм жива? — каза Бьорг с усмивка, която показа хубави изкуствени зъби. — И аз понякога се чудя. Да видим сега кога беше? Ще трябва да пресметна наум, малко умствена гимнастика, като в старите дни в училище — каза тя и смръщи чело.
— Петдесет и пет години — помогна Ари Тор. — Хедин ще стане на петдесет и пет през май.
— Божичко — въздъхна Бьорг. — А все едно беше вчера. Времето наистина лети. Трябва да съм била на трийсетина тогава и доста по-приятна за окото от сега. — Тя прокара костеливи пръсти през бухналата си сребриста коса. — И косата ми беше по-добра.
— Помниш оня ден? — възкликна Ари Тор.
— Дали го помня? Беше единственото раждане в Хединсфьордюр, на което съм помагала. Бащата се обади по радиостанцията в Олафсфьордюр. Жена му започнала да ражда и той ме молеше да отида възможно най-бързо. Дойде да ме посрещне, когато слизах по склона на планината. Беше пролет, така че имаше повече светлина, отколкото през зимата. Не съм сигурна, че ще мога да мина подобен маршрут сега — ухили се тя. — Ходила съм до Хединсфьордюр няколко пъти, откак отвориха тунела, приятно ми е да наминавам там на път за Сиглюфьордюр или просто да се отбия за малко и да се порадвам на красотата на мястото. Все още имам шофьорска книжка и мога да карам, макар и само бавничко. Старата ми „Лада“ е в гаража. Едно време имах „Москвич“, но това беше много отдавна — усмихна се тя.
Ари Тор си взе палачинка, надяваше се, че Бьорг ще продължи да разказва, за предпочитане историята за Хединсфьордюр. Но тя, изглежда, очакваше въпроси от него и Кристин.
— Забеляза ли там нещо странно или необичайно? — попита той.
— Не, нищо такова не ми идва наум. Бяха развълнувани, както си е нормално, но не мога да кажа, че успях да си оформя някакво мнение за хората там. Изобщо не ги познавах и никога повече не видях никого от тях. В онези дни пътуването от Олафсфьордюр до Сиглюфьордюр беше много дълго, а съществуваше и обичайното междусъседско съперничество. Хората от Сиглюфьордюр си имаха своя начин на живот, ние — нашия. Сега, разбира се, нещата са много по-добри. Времената се промениха и сме обединени, което не се оказа чак толкова болезнено, в края на краищата.
— Раждането добре ли мина? — запита Кристин.
— Не. Беше трудно. Горката жена трябваше да остане в леглото целия ден. Не си тръгнах чак до следващия ден.
Тя въздъхна.
— Трябва да е било необичайно да прекараш нощта на такова изолирано място — подхвърли Кристин.
— И да, и не. В моята работа човек свиква с всякакви неща. Беше чудно преживяване да видя Хединсфьордюр, а и денят беше много красив. Беше хубаво. Ти ме попита дали не съм забелязала нещо странно — обърна се тя към Ари Тор. — Спомням си, че очаквах фиордът да е мрачен и самотен, но той изобщо не беше такъв. Беше живо, красиво място, грееше слънце. Чак когато влязох в къщата, усетих как тишината и самотата ме затискат. Странно беше. Мога да кажа, че изобщо не се почувствах щастлива в онази къща.