— И каква е тази добра цена? — настоя Ана.
— Ще се изплати за нула време, само почакай — избегна той въпроса. — Всичко съм изчислил. Търсенето на услугите на „Голдън Съркъл Турс“ е толкова голямо, че ще е абсолютна златна мина — добави той с гузна усмивка.
— Нали говорихме да намалим темпото? — подхвърли Ана и с това разговорът приключи.
Продължиха вечерята в мълчание. Но Исрюн знаеше, че кавгата ще избухне отново в момента, в който тя излезе.
И сега, два месеца по-късно, Ана си беше отишла. Не само беше продала издателския си бизнес и се бе изнесла от семейния дом, но беше напуснала страната и се бе върнала на Фарьорските острови, където живееше в голяма къща, собственост на една от сестрите ѝ. Ори беше съсипан. Правеше всичко възможно туристическият му бизнес да потръгне, но Исрюн се тревожеше, че прекалено се изтощава. Сега, когато Ана я нямаше, той сякаш се беше стопил наполовина, като че енергията бе изтекла от него.
Идея на Исрюн беше да вземе отпуск между смените си в нюзрума и да отлети за Фарьорските острови, за да се опита да убеди майка си да се върне в Исландия. В хрумването ѝ нямаше много смисъл, но напоследък Исрюн често взимаше прибързани решения. Всъщност опитваше се да съсредоточи вниманието си върху каквото и да било друго, но не и върху наследствената си болест. Беше минала година и половина, откакто за първи път потърси медицински съвет за вероятността да страда от същото, от което бе страдала баба ѝ преди много години, състояние, което може да доведе до образуване на опасни тумори. Съмненията ѝ се оказаха правилни, поставиха ѝ тревожната диагноза, но туморът, който намериха, за щастие, се оказа доброкачествен. Лекарят обаче не остави у нея и капка съмнение, че заболяването ще прогресира в по-сериозна посока. Въпреки това я посъветва да е оптимист и тя се опитваше да е точно такава. Полагаше усилия да живее така, сякаш нищо не е станало, и не съобщи на никого за болестта си, дори на родителите си. Беше ѝ минало през ум да каже на майка си — може би това щеше да е начин да я накара да се върне в Исландия. Но бързо отхвърли идеята, решавайки, че ще е нечестно към всички засегнати. От друга страна, краят на брака на родителите ѝ прибавяше допълнителен стрес към този, който и без това изпитваше в работата си. Лекарят я беше посъветвал да прави редовно физически упражнения, да се храни здравословно и да избягва стреса. На практика беше настоял да остави журналистиката.
— Тогава можеш направо да ме окачиш на бесилката — беше му отвърнала неволно, мигновено съжалявайки за черния си хумор.
Истината беше, че се опиваше от скоростта и възбудата на нюзрума. Работеше в телевизионните новини още от студентските си години с някои малки прекъсвания и обожаваше работата си. Беше създала няколко добри приятелства сред колегите, макар че имаше и такива, които не ѝ желаеха доброто. Всъщност беше убедена, че Ивар, един от тях, непрекъснато крои заговори как да се отърве от нея. Тъй като беше ръководител на една от новинарските смени, в повечето дни той беше и неин шеф и от него зависеше да определи каква задача да ѝ даде. От доста време не ѝ беше възлагал нищо вълнуващо, но това се промени миналото лято. Тя получи награда за работата си по темата за трафика на хора в Исландия и незабавно стана фаворитка на Мария, главната редакторка на нюзрума, което ѝ даде превес над Ивар. От този момент нататък той беше принуден да се съобразява с Исрюн, вероятно основно за да не противоречи на Мария, към чийто пост според Исрюн той се стремеше, но на който и самата тя беше хвърлила око. Независимо от това на всички беше ясно, че любезността му към Исрюн е по принуда.
Пътуването до Фарьорските острови се оказа напълно безрезултатно. Майка ѝ прояви упоритост като цяло стадо мулета — каквато беше и самата Исрюн — и ясно показа, че има намерение да остане там, най-малкото за момента. Исрюн едва не съжали за цената на полета и загубеното в това пътуване време, но сега поне знаеше, че трябва да прекарва повече време на островите. Почти не говореше езика, не бе отделила време да опознае мястото и хората му, не поддържаше връзка с тамошните си роднини и всичко това я накара да почувства дълбока вина.
— Двамата с баща ти вече нямаме нищо общо, миличка — каза Ана на Исрюн. — Поне не и в момента. Ще видим по-нататък.
И тогава дойде въпросът, който беше очаквала:
— Той ли те изпрати?
— Не, разбира се, че не. Не може ли да дойда и да видя майка си по собствено желание?
— Извинявай… разбира се, миличка — отвърна тихо Ана.
— Той не се справя добре — продължи Исрюн.