— Прав си — съгласи се Ари Тор. — Въпреки това, изглежда, е имал и благородна страна, която никак не пасва на образа, който си бях изградил.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита рязко Хедин.
— Искам да кажа, че явно е направил всичко възможно да се погрижи за зет си и снаха си.
— И има ли нещо странно в това?
— Не е задължително.
— Е, какво е направил Гудмундюр? — попита Делия предпазливо, сякаш не смееше да се намеси в разговора заради напрежението, трупащо се между Ари Тор и Хедин.
— Ами да започнем с това, че е намерил работа на Мариус в Сиглюфьордюр, а после е поканил двойката да участва в авантюрата в Хединсфьордюр, за която приемам, че той е поел разноските — заяви Ари Тор. — Освен това е предложил също да вземе малкото им момченце, преди още да го дадат за осиновяване. Появи се писмо, в което той предлага тази възможност напълно ясно. Но доколкото успях да установя, резултатът е, че бебето е осиновено от непознати хора някъде в страната. Йорун не е искала да поема риска да срещне случайно сина си. Мога да си представя, че след като го е дала, тя никога повече не го е видяла, вероятно Мариус също не го е видял.
— Ще видя ли това писмо? — попита Хедин с решителен тон.
— Може да се уреди — каза Ари Тор. — Но да се върнем на Хединсфьордюр.
Той погледна към стената, където филмът от фиорда бе съживил така ярко сцена от разказа му. Сега там имаше само празен квадрат светлина от проектора.
— 1955 година е. Хединсфьордюр е пуст, но Гудмундюр, Гудфина, Мариус и Йорун решават да си опитат късмета и се преместват да живеят в старата фермерска къща от западната страна на лагуната. Красиво място е, но опасно, точно в полите на извисяващата се над него планина. Не чух никакви други причини за това начинание, освен желанието да опитат нещо ново. Както изглежда, Гудмундюр е бил доста заможен, така че може да е било просто прищявка на богаташ, търсещ приключение. Обаче не съм много убеден в това, мисля, че причините са били съвсем различни и че зад тях се крие решението на загадката.
Ари Тор наведе глава, замълча за момент, после погледна Хедин право в очите.
— Роден си година по-късно, през 1956. — Хедин кимна и Ари Тор продължи. — Същата есен е бил нает работник, който да помага във фермата, тийнейджър от Хусавик. Казвал се е Антон.
— Антон? Това ли е момчето, което срещнах в Хединсфьордюр? — попита Делия.
— Точно така.
— Казвал се е Антон? — попита Хедин тихо. — Мъртъв ли е?
— Да, мъртъв е.
— Това свързано ли е с… В Хединсфьордюр ли е умрял? — продължи да разпитва Хедин.
— Не се притеснявай — отвърна му Ари Тор. — Семейството ти няма нищо общо със смъртта на Антон. Напротив, баща ти се е отнесъл много добре с него, платил е да учи в чужбина.
— Проклет да съм! — възкликна явно поразен Хедин, като почти се изправи, но после си седна обратно на мястото. — Платил е, сериозно? Защо?
— Мисля, че е имал основателна причина да изпрати момчето да учи далече, същото се отнася и за щедростта му към Мариус и Йорун — каза Ари Тор с мрачен тон. — В онази зима Мариус е направил снимката, която разкрива всичко. Както сега знаеш, Хедин, именно Антон те държи в ръцете си като бебе. Бихме могли да си зададем въпроса защо непознат младеж ще държи бебето, но тъй като Антон е бил работник във фермата, в това няма нищо необичайно. Може да предположим, че по времето, когато е направена снимката, той вече е бил част от семейството. После, някъде около Коледа, в един красив зимен ден, млада жена минава през прохода от Сиглюфьордюр, за да прави снимки — продължи Ари Тор, хвърляйки поглед към Делия. — Тя е единствената от нас, която е виждала Антон.
— Както и Хедин — посочи Кристин.
— Вярно е — съгласи се с усмивка Ари Тор. — Но Делия е единствената, която си спомня, че го е срещала.
— Така е — обади се Делия. — Разговорът с момчето Антон… остана в ума ми през всичките тези години. — Тя потъна в замислено мълчание.
— Не си ли говорихте колко трудно е да се живее на толкова изолирано място? — попита Ари Тор, давайки възможност на Делия да разкаже своята част от историята.
— Точно така беше. Имах чувството, че мястото е обитавано от привидения. Имаше нещо зловещо в тъмнината там.
— Привидения? — усъмни се Хедин. — Не вярвам. Родителите ми никога не са споменавали нещо подобно. Не че изобщо някога са говорили много за времето, което са прекарали в Хединсфьордюр, ако трябва да съм напълно честен.
— Младежът каза, че усетил нещо неестествено там — продължи Делия. — Видях, че е изплашен. После Гудмундюр го повика, явно хич не беше доволен, че вижда посетител. Във всеки случай това беше моето впечатление.