— Предупредих го, сега ще трябва да се оправя сам. Бяхме достатъчно богати да се пенсионираме. Но тази негова лудост с туристическия бизнес излезе прекалено скъпа.
— Нали няма да позволиш някакви си туристи да съсипят брак, продължил трийсет години?
— Не е толкова просто. Вече всяка дреболия ми лазеше по нервите, сигурна съм, че и за него е било така. Той няма други интереси освен работата си и проклетите автобуси. Искаше ми се да поживеем малко, да попътуваме, да работим в градината, да ходим на концерти и театър. Но той не се интересува от подобни неща. Дори не можех да чета в леглото, защото когато той иска да спи, всички лампи трябва да се угасят. Знаеш ли, Исрюн, доста умора може да се натрупа в течение на толкова дълго съжителство като нашето. Невинаги е лесно. Но и сама ще видиш един ден — отвърна Ана, намеквайки деликатно, че дъщеря ѝ все още е необвързана.
Права беше майка ѝ — бяха минали няколко години от последната ѝ сериозна връзка. Разбира се, голяма роля играеше болестта, както и че трудно преодоляваше и се справяше с ужасното изживяване в миналото. А това означаваше, че нямаше почти никакъв интерес, да не говорим за енергия, да си търси нов приятел.
Полетът от Фарьорските острови към дома беше идеален и от летището Исрюн отиде право на работа, като пристигна точно навреме за смяната си.
— Исрюн! — провикна се Ивар, залепил очи на часовника, когато тя влезе през вратата.
Тя тръгна към него, полагайки усилие да изглежда решителна и уверена. Ивар не беше спечелил никакви награди: тя го знаеше и той го знаеше. И което беше още по-важно, главната редакторка Мария също го знаеше.
Втренчи се в него, без да каже дума.
— Ти си на смяна следващите няколко дни, нали? — попита я той след кратко неловко мълчание.
— Да.
— Може ли да следиш онова нещо в Сиглюфьордюр? Вирусът убиец? Ти беше там миналото лято, нали?
— Няма проблем — отвърна тя, без дори да се усмихне.
Отиде на бюрото си, включи компютъра и потърси номера на местния полицейски участък. Много добре си спомняше времето, което прекара в малкото градче. Ужасяващите събития от миналото ѝ я бяха завели там, но мястото по някакъв начин успя да я вдъхнови да погледне бъдещето с вдигната глава. Сега хората там бяха изправени пред наистина сериозна опасност и тя искрено се надяваше, че няма да се наложи да замине там, докато вирусът още не е овладян.
6
Томас се появи още в седем сутринта, за да освободи Ари Тор. Новината, че състоянието на сестрата се е влошило, бе съобщена току-що: починала, преди да успеят да я откарат в интензивното в Рейкявик.
Скоро след като Томас пристигна за смяната си, той взе участие в набързо организирана конферентна среща с управители на болници, специалист по инфекциозни болести и представители на Гражданска защита. Разбира се, всички срещи на живо бяха преустановени. Никой не желаеше да бъде следващата жертва.
Томас положи усилие да изглежда невъзмутим по време на разговора, опитваше се да създаде впечатление, че дългът е на първо място, а собственото му здраве — на второ, макар да не се чувстваше точно така. Беше парализиран от мисълта за тази скапана инфекция и правеше всичко възможно да избягва всякакво излизане навън.
Възложиха му да напише прессъобщение за смъртта на медицинската сестра. Струваше му се, че цялата страна е впила очи в ситуацията в Сиглюфьордюр и ги наблюдава от безопасно разстояние. Сякаш градът и жителите му бяха станали лабораторни мишки — заключени здраво в стъклена клетка, която никой не изпитваше и най-малко желание да отвори. Прессъобщението си беше чиста формалност, тъй като новината бързо се беше разпространила, а смъртта на сестрата беше обявена по радиото много преди Томас да се захване да пише своето изявление. Всъщност целта му беше по-скоро да успокои местните граждани и да убеди останалата част от страната, че инфекцията е овладяна, отколкото да съобщи за смъртта на медицинската сестра.
Самият Томас беше в отлично физическо състояние. Инфекцията изобщо не се беше доближила до него. Но беше уморен. Двамата с Ари Тор редуваха смените си, защото в участъка трябваше да има човек по всяко време на деня и нощта. Беше пусната обява за поста на трети полицай в града, но при дадените обстоятелства процесът бе в затишие. За късмет в участъка имаше старо походно легло, така че който поемаше нощните смени, можеше поне да подремне малко.
От една страна, Томас искрено искаше жена му да си е тук, за да му помогне да се справи с положението. От друга, той, естествено, се радваше, че тя е в Рейкявик, където учеше история на изкуството, на безопасно разстояние от вируса… поне за момента.