— Раймър.
— Извинявам се. Намериха едно търсене, което е правила през ХопСтоп.
— Какво е ХопСтоп?
— Сайт, който те насочва, като му кажеш къде искаш да отидеш. Дава ти пътя с метро, автобус, такси и пеша, включително разстоянията и колко ще ти отнеме. Добре ли го обяснявам?
— Направо си за научнопопулярно предаване. Какво е търсела?
— Упътване как да стигне до един ресторант в Горен Уест Сайд.
— Кога?
— В нощта, преди да я убият.
— Каквото и да вършиш, Опи, зарежи го и върви в ресторанта. Иди веднага и покажи снимката й, разбери всичко възможно.
— С Фелър в момента пътуваме натам.
— Ако излезе нещо от това, май ще бъда длъжница на компютърджиите.
Раймър каза:
— Може би отпечатък от червило под автографа?
— Сега вече ме полазиха тръпки — заяви тя и затвори.
Хийт излезе от шосето и гумите й захрущяха по дългия частен път, водещ към викторианската къща на Ваджа Николадзе и лая на кучета, който се носеше от кучкарника зад рододендроните на пасището до него. Тя паркира до синия хибрид, доближавайки се до оградата, която отделяше пътя от поляната зад къщата. Щом излязоха, Хийт и Руук спряха, за да се полюбуват на ширналите се зелени ливади, които се спускаха към гора, чиито листа блестяха под обедното слънце. Не можеха да я видят, но зад дърветата и скалите оттатък течеше река Хъдзън.
— Погледни към мястото, където свършва полето — обади се Руук. — Това най-реалистичното плашило на света ли е, или какво?
— Избирам „или какво“. Не е плашило, човек е.
Точно тогава неподвижната фигура в далечината тръгна към тях. Движеше се равномерно през ливадата с грациозната пестеливост на танцьор, въпреки тежките ботуши и дънките от дебел плат. Нито веднъж не погледна встрани или зад себе си. Те обаче нямаха чувството, че гледа и към тях, въпреки че на лицето му изгря широка усмивка, щом се доближи. Ръцете, които държеше върху токата на колана си, се вдигнаха и той сложи пръст на устните си. Правеше им знак да мълчат.
Когато беше на метър от тях, Ваджа Николадзе спря и прошепна с акцент, който й заприлича на руски:
— Един момент, ако обичате. Казал съм й да седи на място.
После се обърна с гръб към тях и с ръце към поляната, вдигна ръка настрани, задържа я пет секунди и бързо я кръстоса на гърдите си.
В същия момент едно огромно куче хукна към него през пасището, а той остана на място, докато грузинската овчарка, голяма колкото дребна мечка и същата на цвят, се носеше към него. В последната секунда, без дори да й направи знак, тя спря и седна, почти опряла предните си лапи във върховете на ботушите му.
— Браво, Дуда, добро момиче. — Той се наведе да погали голямата й глава, а тя размаха опашка. — А сега на място.
Дуда се изправи, обърна се, затича се в тръс към кучкарника и влезе вътре.
— Страхотно! — възкликна Ники.
— Има потенциал — каза той. — Още малко тренировки и може да започне да печели състезанията. — Той им протегна ръка. — Аз съм Ваджа, а вие сигурно сте Ники Хийт.
Денят беше много топъл и той ги покани да седнат на сянка зад къщата. Те отказаха чая с лед и седнаха на люлеещите се столове от тик, а Николадзе — на парапета срещу тях. Той безгрижно клатеше крака и това го караше да изглежда както по-нисък, така и значително по-млад от петдесетте години, които му даваше Хийт.
— В института ни казаха да ви потърсим тук — започна Ники. — Отпуск ли сте взел?
— Кратък, но да. Оплаквам загубата на едно от кучетата ми. Вярвам, че Фред щеше да е първата грузинска овчарка, спечелила първо място на изложбата в Уестминстър.
— Съжалявам — казаха Хийт и Руук в един глас.
Той с мъка се усмихна и каза:
— Дори кучетата, които се явяват на изложби, се разболяват. Все пак са просто хора, нали?
Ники забеляза, че от тъгата грузинският му акцент се усили. Руук явно помисли същото, защото каза:
— Значи сте от Грузия? Прекарах си чудесно в Тбилиси, когато наскоро отидох да пиша статия там.
— А, да, тя много ми хареса, г-н Руук. Проницателен материал. Когато избягах обаче, времената бяха други, тогава все още бяхме под ботуша на Москва.
— Кога беше това? — попита детектив Хийт.
— През 1989. Бях на двадесет и осем, и без да искам да се хваля, ме смятаха за един от водещите биохимици в Съветския съюз, доколкото можем да го наречем съюз. Нали знаете, че между грузинците и руснаците има голяма непоносимост?
— Да — каза Руук. — И много пролята кръв.
— Основно грузинска. Москва искаше да използва таланта ми за военни цели, така че това преля чашата. Бях млад, без семейство, за което да се тревожа и побягнах към свободата. Скоро извадих късмет и ме взеха на работа в института „Споукс“.