Изчерпателна въпреки нетърпението си, Хийт показа на собственика своето копие от снимката на Деймън, за да потвърди още веднъж показанията му.
— Да, това е той — каза Хюго Плейна и потвърди, че в нощта на стрелбата раненият Деймън е влязъл, олюлявайки се, точно преди аптеката да затвори в полунощ.
— Влезе без помощ, не знам как успя — каза възрастния мъж, свали бифокалните си очила и й върна снимката. — Целият беше в кръв. Тук и тук. — Той посочи двете рани, които Хийт беше нанесла на бившето ченге. — Попитах го да повикам ли линейка, а той просто изкрещя „Не!“ После ми поиска марля, ножици и антисептик, за да превърже раните. Започна да губи съзнание, така че аз му помогнах да седне в един от столовете в чакалнята.
— Защо не се обадихте в полицията? — попита Руук. — Ако някой в такова състояние влезе при мен, аз ще намеря начин да се обадя, независимо какви ги говори.
Старецът се усмихна и кимна:
— Да, разбирам. Но, виждате ли, ние сме малка, независима аптека. Семеен бизнес. В тази махала виждам доста хора в лошо състояние. За бога, понякога е направо ужасно. Понякога е резултат от бой, понякога — от война за територии, а понякога просто не искам да знам. И когато дойдат и поискат да им помогна, аз им помагам. Не съм тук, за да им задавам твърде много въпроси или за да ги издам. Те ми имат доверие. Все пак сме съседи.
— Дадохте ли му нещата, които искаше? — попита Хийт.
— Да. Сложих ги в торба, а когато приключих, той беше много замаян. Главата му се люшкаше. Пак му предложих да повикам линейка, но той отказа. После звънна телефонът му и той ме попита дали наблизо има хотел. Казах, че „Кий Ларго“ е зад ъгъла, а той ме помоли да му помогна да се изправи. После ми плати в брой, взе си торбата и си тръгна.
— Знаете ли кой му се обади? — попита Раймър. Хюго поклати глава.
— Звучеше сякаш някой иска да се срещне с него и пита къде.
Фоайето на „Кий Ларго“ беше тъмно и вонеше като всички долнопробни хотели, които Ники някога беше разследвала — на смес от стар мухъл, силни почистващи препарати и застоял пушек. Дъските на пода скърцаха под омацания килим, водещ до рецепцията. Там нямаше никой, а на една пластмасова табела с липсващи стрелки на часовника пишеше „Ще се върна в…“
Ники извика „Здравейте!“ и не получи отговор. Руук каза:
— Охо, те наистина са пресъздали елегантността и очарованието на Кий Ларго насред Бронкс. Чувствам се сякаш съм Боги, а ти — Бакол. — Той натисна сервизния звънец, който не издаде нито звук. Руук огледа ръката си и я изтри в панталоните си, с което искрено развесели Раймър. Хийт се канеше да извика отново, когато телефонът й избръмча. Обаждаше се Малкъм от Статън Айлънд.
— Имам новини за вас, детектив Хийт. — Ники се извърна от рецепцията и закрачи нагоре-надолу. — Нашите хора още претърсват къщата на Деймън, но с Рейнълдс открихме, че той е наел склад за съхранение в Касълтън Корнърс. Познайте какво има вътре.
— Мамка му, просто й кажи бе, човек — чу се гласът на Рейнълдс. Хийт се съгласи с него.
— Микробус — каза той и сърцето й се разтуптя.
— Кафяв ли? — попита тя.
— Да. А на него пише „Почистване на килими „Тип-Топ“.
— Справихте се чудесно. — Хийт обаче беше практичен човек и не бързаше да се вълнува. — Кажи ми, че и двамата сте с ръкавици.
— Да, госпожо, ние сме Синеръката банда.
— Чудесно. Пипахте ли нещо?
— Не, само светнахме с фенерче през задния прозорец, за да се убедим, че няма никой вътре, жив или мъртъв. Няма.
— Виж сега какво искам да направите. Отдръпнете се и стойте така. Оставете врата отворена, не докосвайте повече дръжката. Стойте на стража и изчакайте отдел „Събиране на доказателствата“ да разрови всичко. И когато кажа, ми доведете само Бениньо ДеХесус и никой друг. Не се издънвайте.
— Ясно.
— Освен това, Мал… С Рейнълдс къртите отвсякъде.
Хийт точно приключваше обясненията с Руук и Раймър, когато от задната стая изникна рецепционистката — едра бяла жена с изрусена коса, сплетена на плитки по главата й, — последвана от валма тютюнев дим.
— Стая за трима ли искате? Петдесет долара депозит.
Тя махна табелата с „Ще се върна в…“ от рецепцията и измъкна връзка ключове от етажерката. Когато се извърна, Хийт тикна значката си в лицето й.
Името на рецепционистката беше Диди и те я последваха надолу по коридора на втория етаж, като прескачаха множество кърпежи с тиксо по килима.
— Помислете отново, Диди — рече Ники. — Сигурна ли сте, че никой друг не е идвал да го посещава?
— Аз никога по никакъв начин нищо не виждам. Хората идват и си отиват.