Обзе я въодушевление, тя благодари на Съмърс и затвори телефона точно когато Руук се върна с голямото увеличително стъкло, което на бюрото му служеше за преспапие.
— Знаех си аз, че някой ден ще свърши работа за нещо.
Той го насочи към снимката на Никол Бернарден.
— Тази вече съм я виждала. Правена е някъде в Ню Йорк, нали?
— Погледни по-внимателно и виж къде.
Ники се наведе и погледна през лупата. Руук я придвижи от образа на Никол и я фокусира върху фона. Когато Ники видя уголемената табела, тя погледна Руук и каза:
— Да вървим.
Когато стигнаха до Горен Ийст Сайд и двамата си спомниха за случая, когато бяха в катедралата „Нотр Дам“ в Париж. Ники сложи крак върху месинговия маркер на Нулевата точка, а Руук я снима. Това обаче не беше сантиментална възстановка на позата на майка й. Правеха го отново, за да разгадаят съобщението на Никол и с надеждата да намерят един убиец.
— Трябва да застанем някъде тук — каза тя, въртейки се по тротоара близо до ъгъла на улицата. Приближи се до телефонната кабина, като се водеше от старата снимка. — Така ли?
Руук стоеше на около метър от нея и гледаше образа й на екрана на айфона си. Разпери пръстите на лявата си ръка, за да я насочи няколко сантиметра встрани и тя го направи.
— Да, така — каза той. Тогава Ники се завъртя и видя зад себе си малката зелена табела, която Руук беше увеличил с лупата на фона на снимката на Никол: 91-ва улица.
— Значи цифрите на гривната са били на обратно — девет и едно, а не едно и девет — каза той. — Но как мислиш, какво е сочела мадмоазел Бернарден?
Тя разгледа снимката отново и застана в позата на Никол.
— Това. — Ники посочи решетка с размерите на масичка за кафе, потънала в бетона.
— Защо ще сочи натам? — попита Руук. — Това е вентилационна решетка.
Изпод земята се разнесе грохот и струя топъл въздух обля лицата им, когато отдолу мина влак и продължи по пътя си.
— Неговата ма… знам какво е! — Той се наведе и се опита да погледне през решетката. — Не е било решетката, Ники, а това под нея! О, това е страхотно — той засия. — Невероятно страхотно!
— Руук. Спри се и ми обясни.
— Долу има изоставена метростанция. Леле, та аз писах статия за нея, когато работех на свободна практика след журналистическия факултет. Преди петдесет години градът затворил станцията, защото станала излишна, когато продължението на метрото от 96-та улица стигнало до 93-та. Просто запечатали станцията и я оставили да събира ръжда. Ако гледаш през прозорците, когато влакът минава оттам, още може да видиш будката за билети и портите. Малко е зловещо, сякаш е застинала във времето. Старите служители на метрото още й викат „Призрачната станция“. — Руук замълча, докато под тях мина друг влак и разтресе всичко. — „Призрачната станция.“ Ако питаш мен, това е прилично място за оставяне на съобщения.
Вместо да му се подиграе за поредната безумна теория, Ники си спомни резултатите от изследванията на Никол Бернарден, според които по обувките и коленете на панталоните й имаше мръсотия, каквато се събираше на железопътните линии. Така че вместо да се заяжда с него, тя му зададе един-единствен въпрос:
— Как да слезем там?
— Идея си нямам. Човекът от „Връзки с обществеността“ на метрото, който ме водеше, каза, че демонтирали входа и затворили стълбищата с бетонни плочи. Предполагам, че пак те са сложили тези отдушници.
Ники коленичи на един крак и се опита да отвори решетката.
— Не поддава.
Тя се изправи, огледа се и посочи към средата на Бродуей.
— Виж, зад онази ограда има друга решетка. — Хийт стъпи на улицата, без да се оглежда за коли. Някой наду клаксона си, Руук я сграбчи за ръката и я дръпна — замалко да я отнесе едно такси.
— Добре ли си?
— Да. Замалко да стане беля.
— Не, имам предвид, наистина ли си добре?
Той се вгледа в нея и тя разбра какво иска да й каже. Не й беше присъщо да е толкова безразсъдна. Не й беше в кръвта да се поддава на нетърпението.
— Да, добре съм — успокои го тя. — Сега знаем къде трябва да отидем. Ела.
Без да го изчака, тя бързо се запъти към междинната зона, разделяща движението в двете посоки по Бродуей. Когато Руук я настигна, тя го поведе между вечнозелените храсти и лалетата към кованата желязна ограда около решетката, която беше доста по-голяма от тази на тротоара.
Руук протегна ръце през прътите на оградата и се опита да я повдигне. Тя също не се помръдна. Долу мина друг влак, още по-шумен от предишния, и направи още повече вятър.