Ники реши да убие Петър. Така щеше да оцелее. Въпросът беше дали ще й хареса. И що за човек щеше да бъде, ако й харесаше?
Щеше да остане жива. Само това я интересуваше. Моралният въпрос щеше с удоволствие да мъдри на стари години.
Планът им вече й беше ясен, не беше трудно да се досети. Следващия влак щеше да изтрещи край тях след четири до шест минути и целта беше тогава тя да бъде на линията. Тоест, имаше около пет минути, за да промени съдбата си.
— Значи няма начин да те убедя да не го правиш?
Той не й отвърна. Стоеше безмълвен, достатъчно близо, за да я улучи, но достатъчно далеч, за да е извън обсега й, ако се опиташе да се бори. За момента техният план беше по-добър от нейния.
— Ще ми дадеш ли преднина в името на доброто старо време?
Той пак не й отговори. Наблюдаваше я, без да я вижда.
На Ники й беше трудно да гледа на Петър като на човека, в който се беше влюбила. Когато отиде във Венеция през лятото на 1999, тя търсеше не любов, а друг вид страст — тази към театъра. И други студенти стажанти в Гран Театро Ла Фениче я бяха канили на срещи и тя беше ходила на много, но нямаше сериозна връзка. Това се промени онази нощ във винения бар „Ан Специ“, когато срещна честния на вид хърватски кино-студент, който беше на посещение в града, за да снима документален филм за прочутия италиански есеист Томасео. До края на седмицата Петър Матич се изнесе от хотела и се нанесе в нейния апартамент. След Венеция бяха прекарали един месец в обиколки на Париж, преди тя да се върне в Бостън за есенния семестър в университета. Една сутрин той я изненада, когато се пъхна в нейната кабинка в студентския синдикат. Каза, че толкова му е липсвала, че и той се е записал в нейния университет.
— Кажи ми едно нещо, поне толкова ми дължиш — каза тя, опитвайки се да привлече вниманието му. — Тайлър направи ли си поне труда да разбере с кого се срещам и после да те наеме да убиеш майка ми?
Това вече предизвика реакция. Той изсумтя и се облегна на една от поддържащите колони.
— Щом обичаш да се ласкаеш, давай.
— Не се лаская, просто се опитвам да разбера как е действал Тайлър. „Здравей, младежо, искаш ли да изкараш малко пари като убиеш майката на приятелката ти?“
— Много си самовлюбена. Ники, ти сериозно ли вярваш, че любовта имаше нещо общо с нашата връзка?
За Ники това беше втори емоционален удар, но тя продължи да го притиска.
— Тогава така ми се струваше.
Той се разсмя.
— Това беше целта. Хайде сега, наистина ли мислиш, че срещата ни във Венеция беше случайна? Съдба? Беше просто задача за мен. Всичко беше нагласено.
— Както когато „случайно“ се натъкна на нас с Руук в Бостън? Било е, за да разбереш какво знам, нали?
— Не, просто те следях. Или поне се опитвах, но Руук ме забеляза. Задачата ми във Венеция беше да те вкарам в леглото и да те обработя, за да се приближа до майка ти.
— За да я убиеш?
— В началото не. Първо трябваше да разбера някои неща.
— А после да я убиеш. — Ники изскърца със зъби, потискайки яростта си, за да продължи да отвлича вниманието му.
— Да, да я убия. Както казах, това беше просто задача. А аз съм добър.
— Освен историята с куфара.
— Е, да. Там се издъних. Използвах тази антика, за да пренасям документи от бюрото на майка ти и съвсем забравих за нея. Ей, за десет години ми е позволена една грешка.
— Това не беше единствената ти грешка.
— Какво искаш да кажеш?
— Хай Лейн. Ти беше снайперистът, нали?
— Е, и?
— Изпорти изстрела.
— Не го изпортих, стана земетресение.
— После изпорти и втория.
— Няма начин.
— Както и онзи на края на линията. Видях лазерния мерник. Но вместо да стреляш, ти скочи.
— Ти си луда.
— И още как.
Ники направи крачка към него.
— Стой си на мястото!
Тя направи още една крачка.
— Искам да ме застреляш.
— Какво? — Той светна фенерчето в очите й и вдигна пистолета, но тя направи още една крачка. — Предупреждавам те, спри!
Тя се приближи още.
— Много те бива да забиваш ножове в женски гърбове. Можеш ли да ме застреляш? Не, не можеш. Хайде, Петър. Направи го, докато ме гледаш в лицето. Точно тук. Давай! Дори ще стана по-удобна мишена.
Тя се приближи още повече.
Той обаче се дръпна и гърбът му се опря в поддържащата колона, на която се беше облегнал. Из тунела се понесе звук, подобен на тихия рев на морето. Влакът идваше. Точно на време. Той размаха пистолета, за да й посочи ръба.
Тя не помръдна.
— Хайде, давай. Не го прави по-трудно, отколкото трябва да бъде.