— За кого от нас, Петър?
Хийт се приближи още. Бяха на около метър един от друг и за пръв път тя можа да го погледне в очите и той в нейните.
— Веднага! — извика той.
— Наистина ли си мислиш, че ще те улесня? Че ще се обърна с гръб, за да ме бутнеш?
За момент той отклони поглед от нея, после пак я погледна.
Тътенът прерасна в гръм. Бетонният перон завибрира.
— Ти уби майка ми. Излъга ме, че ме обичаш. Отърви ме от мъките ми, кучи сине!
— Ще го направя — каза той.
Ники се усмихна и предизвикателно разпери ръце.
Точно тогава дочу звука от резачка и скърцането на метал. От вентилационната шахта над стълбището заваляха искри, които пропадаха като светулки в тъмния тунел.
Петър се извърна, за да ги погледне и Ники се възползва от ситуацията.
Хвърли се към него и мина извън обсега на пистолета от дясната му страна. Тъй като ръцете й бяха вече вдигнати, когато се приближи, имаше възможност да сграбчи китката му и да отклони оръжието. В същия момент тя вдигна лакът над рамото му и го заби в носа му.
Петър извика, но изпусна оръжието, а Хийт заби коляно в слабините му. Все още стиснала китката му, тя хвана пистолета и започна да извива дулото, за да го насочи обратно към него. Той явно също беше трениран в ръкопашен бой. Изненада я, като рязко седна на пода и я извади от равновесие. Ники падна напред и се стовари върху него, без да изпуска китката му, но другата й ръка пусна пистолета. Петър се опита да я блъсне с чело в носа, тя се отдръпна и опита да сграбчи отново пистолета със свободната си ръка, но той й се изплъзна.
Извика на Руук, но той не можеше да я чуе от шума на резачката.
Ники скочи на крака. Все още стиснала китката му, тя дръпна рязко ръката му, за да я изпъне и силно я удари в опит да строши лакътя му. Той обаче я дръпна, за да се защити и юмрукът й попадна в подмишницата му. Не успя да нарани ставата му, но ударът разхлаби хватката му върху пистолета и Петър падна на земята.
Ники се хвърли към него, но оръжието се беше плъзнало малко извън обсега й. В опит да го хване тя стигна чак до ръба на перона, точно когато пистолетът падна върху релсите. Тя скочи след него, но ярка светлина огря тунела. Влакът фучеше насам и всеки момент щеше да я връхлети.
Хийт отново извика на Руук, но искрите продължиха да се сипят. Петър се изправи на крака и посегна към пистолета на кръста си. Ники огледа перона на светлината на фара — нямаше къде да се скрие.
Петър измъкна оръжието, а влакът навлезе в станцията. Той вдигна пистолета. Ники направи избора си — скочи встрани. Протегна се и легна, притискайки се с всичка сила към мръсния ров между релсите. През двете секунди, докато влакът я връхлети, тя си припомни за новините, които беше слушала за хора, паднали на линията и оцелели по този начин. Спомни си и за онези, които бяха загинали — всичко зависеше от терена.
Ники никога не беше попадала в торнадо, но й се стори, че й се случва именно това. Циклон от десет вагона, от виещ вятър и писък на стомана. Земята се тресеше, тялото й трепереше. Тя закрещя, но никой не я чу.
Докато вървеше насам, Хийт ругаеше дълбокия ров между релсите. Той бе превърнал идването й в бягане с препятствия, принуждавайки я да прескача траверсите. Сега се надяваше именно траншеята да спаси живота й. Притисна лице към почвата и издиша целия въздух в дробовете си, за да се смали тялото й. Малката глътка въздух, която си позволи да поеме, имаше вкус на ръжда и застояла вода.
Нямаше възможност да брои вагоните, но й се струваше, че те продължават да се нижат без край. Имаше чувството, че са стотици, а не десет. От кой от тях, чудеше се тя, ще стърчи някой болт, който да я разпори? Или пък верига, която ще се увие около нея и ще я обезглави?
Тогава всичко потъна в тишина. Остана само стърженето на резачката на Руук, носещо се от улицата.
Ники не чака повече. Изтърколи се под ръба на перона и затърси пистолета на бледата светлина на фенерчето на Петър. Прерови всичко наоколо, но не го откри. Намери само още пластмасови бутилки от безалкохолно и стари спрейове с боя, оставени от драскачите на графити.
Лъчът на фенерчето огря линиите. Той търсеше тялото й.
Ники не извика на Руук. Сви се още повече под ръба на перона и тихо зачака. Голият й гръб се опираше в бетона, който бе леденостуден. Някой от вагоните сигурно беше срязал сакото и блузата й.
Светлината ставаше все по-силна, Петър трябваше да е точно над нея.
— Ники? — колебливо каза той.
Никога не бе мразила звука на името си така, както когато го изрече той. Тя се подготви, погрижи се да стъпи солидно, изчака следващото „Ники?“ и изскочи.