— Бих искал да дойда с теб, ако нямаш нищо против.
Очите на Ники се разшириха от изненада.
— Ще направиш това за мен?
Красивата му усмивка беше достатъчно ясен отговор и тя се наведе, за да я целуне.
Сгушиха се за миг един в друг и след като тишината продължи точно толкова, колкото трябваше, той каза:
— Ако обаче ще погребват Петър, тогава съм зает.
Шегата беше толкова шокираща и безвкусна, че я разсмя така, както само Руук можеше да я разсмее, превръщайки неизказаното в смешно, защото човек не можеше да не си го помисли.
После се намръщи и той знаеше защо. Нямаше нужда да му казва каквото и да било.
— Знам, че е обезсърчаващо. Разрешаваш случая само за да стигнеш до нова задънена улица. Ще открием кой стои зад всичко това. Просто няма да стане точно сега.
— Предполагам обаче, че това, което казаха Петър и Барт Калън е вярно — задава се нещо страшно и трябва да бъде спряно.
— В този момент не знам какво да мисля. И ако съдя по това, което ми каза за агент Калън, федералните също не знаят. Очевидно Ташгьр Уин е ключът към всичко. Към всичко, върху което работи сега. Какво каза моят приятел Анатолий онази вечер в Париж? Че е настъпила нова епоха и когато шпионите минат оттатък, не става дума за нечие правителство, а — как ги нарече той — за „други играчи“?
Тя потърка лице с дланите си.
— В този момент всичко ми изглежда много по-голямо от мен.
— Ники? В това няма нищо лошо. — Руук сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си. — Не е необходимо сама да разрешаваш всички случаи. Вече си свършила страхотна работа. В момента можеш да забиеш флага в земята, да обявиш победата си и да продължиш да си живееш живота. Никой няма да те съди за това. — А после добави: — Във всеки случай и аз ще бъда до теб.
Всичко това, изказано в едно изречение, стопли сърцето й и Ники рече:
— Това определено помогна, благодаря ти. — Тя остави недопития коктейл на масичката за кафе. — Ще се сърдиш ли много, ако отида да си взема вана и остана сама тази нощ?
— Искаш да се усамотиш ли?
— Отчаяно имам нужда от това.
— Няма проблем.
Руук прибра лаптопа и записките в чантата си и след като се целунаха на вратата, каза:
— Размисли над онова, което ти казах, като си облечеш пижамата.
— Добре.
— Ако има една причина, поради която пътуването си заслужаваше, тя е, че поне разбрахме, че майка ти не е имала любовник. И не е била предател. Всъщност, майка ти е била герой.
— Да, но нали помниш думите Ф. Скот Фицджералд: „Покажете ми герой…“
— „… и ще ви напиша трагедия.“
— Освен това — каза тя, — независимо колко е била благородна каузата й, още ме е яд, че е крила такава голяма част от живота си от мен. Мога да кажа, че с разума си мога да й простя, но не го чувствам със сърцето си. Все още не.
— Разбирам — каза Руук. — Виж, не съм психоаналитик, но ако бях, може би щях да ти предложа да се опиташ, доколкото можеш, да се поставиш на нейно място и да видиш къде ще те отведе това.
Ники се наслаждаваше на разглезващата топлина на ухаещата на лавандула вода, докато чакаше аудио уредбата да зареди следващото парче — „Повече никаква драма“ на Мери Джей Блайдж. Първоначално й пригласяше с цяло гърло, но после се превърна в публика от един човек, който получи послание от кралицата на хип-хопа. Не се предавай, прекрати и болката, и играта. Ники беше слушала тази песен много пъти, но също както записа на телефонния секретар, увековечил убийството на майка й, този път я чу по нов начин. Особено частта, която говореше за това, че човек не знае къде свършва една история, а само къде започва.
Седнала с кръстосани крака на дивана с чаша горещ чай от лайка в ръка и с коса, която мокреше хавлията на рамената й, Ники проследи живота на майка си, навлязъл в нейния собствен. Опита се да не мисли за вредите, които беше нанесла скритата страна на Синтия Хийт. Разбира се, отсъствията й я бяха карали да жадува за нея и да се бои, но по-голямо влияние й бяха оказали чертите, които беше наследила и усвоила от нея и така елегантно бе пренесла в собствения си живот, използвайки ги избирателно — предпазливост, потайност, изолация. Ако го позволеше, това щеше да се превърне в история без край. Психоаналитикът й напомни, че майка й е мъртва, но Ники знаеше, че все още я носи в сърцето си, че историята й щеше да живее чрез нея и това никога няма да се промени.
Хийт обаче търсеше началото на една история. Онази, която се беше закачила към всичките прекрасни неща, получени от майка й и която надделяваше над останалото. Или поне щеше да надделее, ако Ники не избереше да не се впуска в драми.