— Коя беше книгата?
— Не беше книга, а Сандра от отдел „Микрофишове“.
— Едва ли ти се е получило.
— Не ми се получи, тя явно имаше имунитет към чара ми.
Телефонът му избръмча — беше преподавателката на Синтия Хийт по музика от Консерваторията на Нова Англия, която искаше да се извини, че няма да може да ги приеме до следващата сутрин. Руук определи час за среща, благодари й и затвори.
— Обявявам този ден за РПДРПС.
— Какво е РПД… и така нататък?
— Романтично пътешествие, докато работим по случая. Какво ченге си ти, бе?
Излязоха да се разходят по улица „Нюбъри“, за да си изберат някое от множеството кафенета и да обядват, но на „Бойлстън“ подушиха аромата от един павилион, където продаваха виетнамска храна — свинско с оризови спагети и оризови топчета — и внезапно мисълта за пай на „Нюбъри“ изгуби очарованието си. Разтвориха хартиената торба на една пейка на площад „Копли“ и се отдадоха на импровизирания си пикник.
— Хубав изглед — каза Руук и посочи бронзовата статуя пред тях. — Задникът на Томас Копли и една денонощна аптека. — Той сложи ръка на коляното й и добави: — Точно така ми харесва. — Отговор не последва и той повтори: — Точно така ми харесва.
— Изобщо не трябваше да напускам Ню Йорк.
Руук остави купата си на пейката, за да й посвети цялото си внимание.
— Виж, знам, че не ти е в природата да предприемеш нещо, което изглежда като стъпка назад, особено при този случай. Повярвай ми, знам, че за теб най-важни са усилията, но трябва да се опиташ да възприемеш това като работа. Дори ако не всяка секунда ти се струва, че е така, в момента разследваме нещо и аз знам, че е важно. Помни също, че отрядът от подчинени, на които се въсиш така строго, се скъсват от работа у дома. Стратегията ни е добра — „Разделяй и владей“ в действие.
— На мен не ми се струва така. — Хийт остави купата с ориза и се обади в управлението, докато Руук дъвчеше. Щом приключи, не можа да прикрие разочарованието си. — Не са открили нищо в старческия дом.
— Жалко. Чудех се дали разтворителят по ръцете й не е дошъл оттам. На такова място положително имат.
Тя поклати глава.
— Роуч вече са проверили.
— Знаеш ли, и ние трябва да си измислим такъв прякор. Като на Роули и Очоа. Роуч. — После Руук добави: — Само че нашият ще бъде романтичен. Като Бенифър, нали? Или Бранджелина. Ние може…
— Да прекъснем отношенията си? — разсмя се тя, но Руук настоя.
— Какво ще кажеш за Руки? Не.
— Ще престанеш ли?
— Или пък… Нуки? Хм, Нуки7 ми харесва.
— Така ли изгуби г-ца Микрофиш? С глупави шеги?
Той наведе глава.
— Да.
В Бостън заваля силно, така че двамата влязоха в Музея на изкуството. Изтичаха край група художници, които излагаха на тротоара картини на политическа тема, една от които беше прелестен, макар и не особено оригинален портрет с акрилни бои на алчно прасе с цилиндър и фрак, което пуши пура. Руук се загледа в него и докато тичаше нататък, почти се препъна в еднометрова позлатена скулптура на юмрук, стиснал шепа банкноти.
— Каква смърт само — отбеляза той, щом се озоваха във фоайето. — Нокаутиран от „Юмрука на капитализма“.
Щом влязоха, той усети, че Ники временно е забравила грижите си. Развълнува се и му разказа, че всяка седмица е идвала тук по време на следването си в Североизточния университет. Хвана го под ръка и му показа любимите си творби, включително маслените портрети на Вашингтон и Адамс от Гилбърт Стюарт, както и „Дори“ на Уинзлоу Хоумър. Омагьосан, Руук с благоговение каза:
— На ничия друга картина няма да видиш по-мокра вода.
Творбите на Джон Сингър Сарджънт им напомниха за репродукцията на „Карамфил, лилия, лилия, роза“, която Руук й подари, когато започнаха да се виждат. Целунаха се под „Дъщерите на Едуард Дарли Бойт“, шедьовър от период, когато художникът се издържал, като рисувал портрети на американски изгнаници в Париж. Четирите дъщери явно нямаха нищо против интимностите.
Отстрани висеше друга картина на Сарджънт, взета назаем от частен колекционер. И тя беше рисувана в Париж и представляваше портрет на някоя си мадам Рамон Сюберкасо.
— Тази никога не съм я виждал — каза Руук. — Не е ли изключителна?
Върху лицето на Ники обаче отново се спусна сянка. Тя отвърна само с небрежно „Аха“ и мина в следващата галерия, а гой изостана, за да се полюбува на портрета. От него го гледаше елегантна млада жена с тъмна коса, седнала до отворено пиано. Мадам Сюберкасо изглеждаше така, сякаш току-що се е извърнала от инструмента. Меланхоличните й очи се взираха напред, право в тези на зрителя, а едната й ръка почиваше върху клавишите. Картината внушаваше чувството, че нещо е прекъснало изпълнението й.