Руук наруши краткото мълчание.
— Наистина ли беше толкова талантлива?
Старата жена се усмихна.
— Вие ми кажете. — Тя обърна стола си към конзолата зад гърба си и включи телевизора. — Лампите, моля.
Руук стана, за да ги изключи и премести стола си пред екрана, до този на Ники. Изплува образ, записан на видеокасета, трептящ и леко размазан. Избухнаха аплодисменти и на подиума излезе младата Юки Шимизу, с черна като катран коса и панталон и сако от полиестер. Изплуваха субтитри „Концертна зала „Келър“, 22 февруари 1971 г.“, а до тях Юки прошепна:
— Всеки може да издумка един Бетовен и да се скрие в зрелището. Вместо това избрах нещо простичко, за да видите всичко, на което беше способна.
— Добър вечер — поздрави професорът на екрана. — Днес ще чуете една голяма рядкост — „Паван“ от френския композитор Габриел Форе, опус 50, в изпълнение на Синтия Троуп.
Щом чу моминското име на майка си, Ники се наведе напред. На екрана се появи невъобразимо кльощав челист с бакенбарди и огромно количество къдрава коса. После камерата се насочи към Синтия, която носеше официална черна рокля без ръкави. Тъмнокестенявата й коса докосваше раменете й. Хийт прочисти гърлото си, а на Руук му се стори, че вижда двойно.
Изпълнението започна бавно, нежно и предпазливо. Елегантните ръце и изящните пръсти на Синтия изтръгваха от клавишите нежни вълни, към които хармонично се присъедини и челото.
— Само една забележка и млъквам — каза Юки. — Това е произведение за хор, но в случая тази партия се поема от пианото. Интерпретацията на майка ти е невероятна.
В продължение на шест минутите седяха като хипнотизирани и слушаха как изпълнението на едва двадесетгодишната Синтия грациозно лъкатуши в синхрон с умолителния глас на челото, изразявайки нежност и сигурност едновременно, а тялото й следва движението на музиката, излъчвайки естествено спокойствие.
Внезапно кадифеното встъпление премина в драматично избухване, което преливаше от ярост и трагично недоволство. Замечтаното спокойствие изчезна и Синтия наказа клавишите с мощни, атлетични удари, от които мускулите на шията и ръцете й ясно се очертаха, докато концертната зала се огласяше от изблици кристален гняв, който неусетно отново преля в мелодичен, величествен танц. Пианистката така майсторски изтръгваше от инструмента емоциите, които бе целил композиторът, че вместо да клони към мелодрамата, изпълнението внушаваше присъствието на далеч по-софистицираната й братовчедка — меланхолията. Накрая пръстите на Синтия деликатно превърнаха нотите в нежност, която не само се чуваше, но и се усещаше, а последното й соло предизвика видения за пухкави снежинки, които тихичко падат върху заледени клонки.
Избухнаха аплодисменти, а Синтия и партньорът й станаха и скромно се поклониха. Руук се обърна към Ники, като очакваше по бузите й да блестят сълзи, но не, това би било мелодрама. Реакцията й бе в унисон с изпълнението на майка й — меланхолия и копнеж.
— Искате ли още малко? — попита професорът.
— Да, моля — отвърна Ники. Концертът продължи, като към дуета се присъедини трета студентка с цигулката си. Хийт и Руук реагираха едновременно:
— Спрете касетата — каза Руук.
— Не! — извика Ники. — Не я спирайте, сложете я на пауза. Можете ли?
Професор Шимизу натисна бутона „Пауза“ и образът на цигуларката замръзна на екрана точно докато вдигаше инструмента и лъка си, разкривайки малък белег от външната страна на китката си.
— Тя е! — обяви Руук. — Цигуларката е неизвестната жена от куфара!
ПЕТ
Докато експресният влак се носеше към Пен Стейшън в Ню Йорк, Руук наблюдаваше белите чапли, които ловяха риба на брега на соленото тресавище по брега на Кънектикът.
— Господи — възкликна Хийт, — кажи нещо най-накрая!
— Как така да кажа нещо?
Той вдигна очи към архипелага на хоризонта, където се гушеха няколко имения, всяко от тях здраво стъпило върху едно от малките каменисти островчета, пръснати из водата. Преди повече от век милионери от Ню Йорк и Филаделфия, дирещи усамотение, бяха построили своите „летни бунгала“ върху тези гранитни хълмове, превръщайки водите около Лонг Айлънд в крепостен ров. Пълната им изолация му напомни за думите на Петър относно защитната стена на Ники и Руук се обърна с лице към нея.
— От Провидънс насам не съм спирал да плямпам. Наистина ли искаш да разбереш защо смятам, че „Болеро“ от Равел е такъв сигурен начин да прелъстиш когото си поискаш?