— Руук.
— Това със сигурност е най-еротичната музика, писана някога. С изключение може би на „Don’t Mess with Му Toot Toot“12.
— Побъркваш ме, така че просто го кажи. Ако не ме беше накарал да дойдем в Бостън, никога нямаше да открием онази улика. — Телефонът на Ники избръмча и тя прие обаждането на детектив Очоа. — Страхотно! — заяви тя и си записа нещо, после затвори и каза: — Например от момента, в който тази сутрин идентифицирахме жертвата като Никол Бернарден досега Роуч са успели да открият апартамента й. Намира се на Пейсън авеню, до Инууд Парк. Сега карат натам.
— Роуч и в неделя ли не почиват?
— Нито те, нито Малкъм и Рейнълдс. Предложиха да ни вземат от Пен, за да отидем всички в апартамента. — Тя погледна часовника си за десети път през изминалите девет минути. — Ще стигнем по-скоро, отколкото ако бяхме чакали до полета.
Руук се усмихна.
— Не мога да определя точно защо, но Малкъм и Рейнълдс ми допадат.
Хийт отново прегледа ксерокопията на студентското досие на Никол Еме Бернарден и снимките й в годишника за 1971-ва, които им даде професор Шимизу. Докато изучаваше младото лице на френската цигуларка, заснета, докато се смееше заедно с майка й и Сеиджи Озава в Тангълууд, Ники усети втренчения поглед на Руук.
— Знаеш ли какво не мога да разбера? — попита той. — Защо майка ти никога не ти я е споменавала. Да пренебрегнем очевадно удивителния факт, че жената в куфара на майка ти е била нейна състудентка. Те обаче не са били просто съученички, професорът каза, че Синтия и Никол са били буквално неразделни по онова време. Били са приятелки, съквартирантки — дори са сформирали свой собствен ансамбъл! Защо мислиш, че тя не ти е казала за това?
Ники извади още една снимка от годишника, на която се виждаха майка й и Никол. Този път бяха на Фестивала на френската култура през 1970. На снимката двете свиреха заедно, а фотографът ги бе уловил точно докато си разменяха един поглед с периферното си зрение. Надписът гласеше „Троуп и Бернарден си тактуват“, но за Ники този поглед издаваше повече. Ако действието се развиваше в днешно време, под снимката щеше да пише просто „BFFs“13.
— Мислиш ли, че са се скарали? — попита Руук.
— Откъде да знам, след като дори не подозирах за съществуването й?
— Имам теория.
— Убедена бях, че ще я дочакам. Сигурен ли си, че не искаш да си закачиш значка с надпис „падам си по теориите за световната конспирация“?
— Никол Бернарден е убила майка ти.
Тя само се втренчи в него.
— Е, и?
— Чакай, формулирам си мислите… Ето как куфарът на майка ти се е озовал у нея.
— А десет години по-късно някой е убил нея по същия начин и съвсем случайно я е натикал точно в него?!
— О — каза той, шавайки на мястото си. — Ами ако… Ами ако убиецът е бил съпругът на Никол? Така се е озовала в куфара.
— Това поне има някакъв потенциал.
— Наистина ли?
— Да. Така че замълчи, преди да си го изчерпал.
Тя затвори папката и се втренчи в профучаващите край прозореца гори и тресавища, без да вижда нищичко. След по-малко от минута Руук започна отново, сякаш някой го беше рестартирал.
— Положително има причина майка ти да не ти спомене най-добрата си приятелка.
— Руук — предупредително се обади Хийт, — не ме карай да те застрелям.
— Да млъкна ли?
— Ако обичаш.
Той отново се съсредоточи върху пейзажа, хвърляйки последен поглед към самотните скалисти острови точно преди влакът да се шмугне в тунел и циментовата стена да ги скрие от очите им.
Въпреки че се наложи да заобиколят „Дикман“, която беше отцепена заради газов теч вследствие на земетресението, четиримата за нула време успяха да стигнат до апартамента на Никол Бернарден в северната част на Манхатън. Сградата, в която бе живяла, бе изящна двуетажна къща в тюдорски стил, която гледаше към Инууд Парк. Кварталът изглеждаше безопасен и отлично поддържан, от типа, където хората покриват колите си с калъфи, а стените около верандите са прясно боядисани. Щом влязоха в къщата, Хийт и Руук се натъкнаха на съвсем различна картина.
Още от фоайето безпорядъкът, който се ширеше във всички посоки, им се стори ужасяващ. Килерите и шкафовете зееха. Картините и снимките бяха отскубнати от кукичките си и се валяха строшени до стените и касите на вратите. Един античен скрин лежеше преобърнат във всекидневната, заобиколен с натрошени на късчета кристални чаши, които искряха като парченца лед. Целият под бе покрит с декоративни фигурки, сякаш някой е разтърсил цялата къща.
12
Песен на Рокин Сидни, американски музикант, чието заглавие („Не се бъзикай с моето тут-тут“) и по-специално думата
13