— Чудесно, Ники, но не бързай. Както е казал Моцарт, „Пространството между нотите също е музика“.
Хийт не възрази на воайорството му, но натисна „Стоп“ веднага след края на изпълнението, а той запляска с ръце и то напълно искрено. После се обърна към пианото в другия край на стаята — беше същото и стоеше точно там, където го бяха видели на записа.
— Още ли помниш тази соната?
— Глупости.
— Хайде де!
— Не, представлението свърши.
— Моля те!
Ники седна на пейката, но без да се обръща към пианото. Позата й му напомни за настроението, което внушаваше картината на Сарджънт, от която бе побягнала в Бостън.
— Трябва да ме разбереш. От убийството насам дори не съм го отваряла. — Чертите й се стегнаха, лицето й пребледня. — Не мога да се насиля. Просто не мога.
Посред нощ, точно под прозореца й, се разнесе писък на сирени и Ники се стресна. Караха някой в болницата или в затвора, както се пееше в онази стара песен на Ийгълс за Ню Йорк. Часовникът на нощното шкафче показваше 3:26. Тя протегна ръка към Руук и откри единствено хладни чаршафи.
— Само не ми казвай, че гледаш порно — каза тя, връзвайки колана на халата си. Той седеше на масата в тъмната стая, само по долни гащи, а белезникавата светлина от монитора на лаптопа му зловещо осветяваше лицето му.
— Донякъде е така. Порно за писатели. — Той вдигна очи към нея. Щръкналата коса не му придаваше по-нормален вид. — Защо търсенето с Гугъл ми доставя такова огромно удовлетворение? Малко прилича на забранения секс. Чудиш се да го направиш ли, да не го ли направиш, но не ти излиза от главата, така че накрая си казваш „О, майната му“ и преди да се усетиш, се потиш, пъшкаш и получаваш точно каквото ти трябва.
— Виж, ако предпочиташ да те оставя сам…
Той обърна макбука си към нея, за да й покаже резултатите от търсенето.
— Ленард Фрик. Помниш ли, оня с челото от видеокасетата на майка ти?
— Думата, която търсиш, е „челист“.
— Който освен това свиреше на кларинет в онова трио с Никол. Талантлив човек. — Руук вдигна палец към екрана. — Ленард Фрик, завършил Консерваторията в Нова Англия, в момента свири първи кларинет в симфоничния оркестър на Куинс.
— Думата, която търсиш, е „първи кларинетист“.
— Ето затова се отказах от фагота, правилата ми идват в повече. — Руук се изправи. — Този човек е познавал добре и майка ти, и Никол. Трябва да се видим с него.
— Веднага ли?
— Разбира се, че не. Първо трябва да се облека.
Ники се притисна към него, хвана го за задника с две ръце и го дръпна към себе си.
— Веднага ли?
Той развърза колана на халата й и усети топлия допир на кожата й върху гърдите си.
— Е, можем да се върнем в леглото. За малко. Ще се отбием при него на път към управлението.
В седем и тридесет сутринта Хийт и Руук застанаха на тротоара пред кварталния „Старбъкс“ с три кафета в ръце — по едно за тях и едно за шофьора на Руук, който ги чакаше, опрян на калника на черен линкълн, паркиран на ъгъла с 23-та улица. Движението спря и те тръгнаха да пресичат, но на половината път шофьорът извика „Внимавайте!“. Те чуха рева на мотор, обърнаха се и се оказаха лице в лице с тъмнокафява камионетка, която за малко да помете и двама им. Отскочиха точно навреме, а тя отпраши нататък. Шокирани, те бързо пресякоха, преди светофарът да се е сменил.
— Мама му стара, акъла ми изкарахте! Добре ли сте?
Ники видя, че се е поляла с кафе, което често й се случваше, и попи крачола си със салфетка.
— Какви ги вършеше тоя? — попита тя. — Да не е пишел СМС?
— Не, според мен беше пиян или надрусан — отвърна шофьорът. — Гледаше право във вас.
Ники остави салфетката и пристъпи към тротоара, за да запише номера на камионетката. Тя отдавна беше изчезнала.
— Заподозрян ли съм? — попита Ленард Фрик. Кльощавото хлапе с фрака и облака от ситно къдрава коса беше понапълняло през годините. Двамата седяха един срещу друг в залата за репетиции на Музикална академия „Арън Коупланд“ в Куинс и Ники прецени, че Фрик тежи поне 140 килограма. Беше напълно плешив, но на лицето му се мъдреше сребристо катинарче, подчертано от дълбоки трапчинки, които го обграждаха като скоби, щом се усмихнеше.
— Не, сър — каза Ники. — Просто проучваме.
— Не сте ги убили вие, нали? — попита Руук.
— Разбира се, че не — отвърна той, а после се обърна към Ники. — Тоя не е ченге.
— Какво го издаде?
Г-н Фрик се разсмя и трапчинките се появиха отново. Компанията явно му доставяше удоволствие и той им разказа, че от седемдесетте насам кариерата му се развива на приливи и отливи. Първо бил резерва в няколко малки симфонични оркестъра. После останал без работа, докато накрая го назначили на Бродуей, където свирил в най-различни мюзикъли, включително „Котките“ и „Фантомът на операта“, преди да постъпи в симфоничния оркестър на Куинс.