— Добре де, не е Нюйоркската филхармония, но колегите са страхотни. Имаме си синдикат и всякакви екстри, освен това един път годишно изпълнявам солото на кларинет в началото на „Рапсодия синьо“ от Гершуин. Ударя ли онази възходяща нота, всички в оркестъра се нахилват, дори ония с фаготите, а те до един са ненормални. — Руук се усмихна и кимна в знак на съгласие, а Ленард изказа съболезнованията си на Ники. — Обожавах майка ви. Обожавах ги и двете, но истината ви казвам, майка ви засенчваше всички ни. Не го казвам само защото я харесвах — всички момчета си падаха по нея. Беше красавица, като вас. И имаше истински дар, сила, която… я подтикваше да се състезава, да търси съвършенството, но и да бъде много мила, дори грижовна с останалите. На това ниво конкуренцията в консерваториите е направо кръвнишка.
— Нека ви попитам нещо в тази връзка — обади се Руук. — Имаше ли някое… грозно съперничество, което да оцеля през годините?
— Доколкото знам, не, освен това Синди беше твърде погълната от музиката, за да си създава врагове и да се забърква в дребнави идиотщини. Скъсваше се от работа. Изучаваше записите на всички велики пианисти — Хоровиц, Гулд и така нататък. Сутрин първа се появяваше на репетициите, а вечер си тръгваше последна. — Той се изкиска. — Веднъж я засякох в „Пицарията на Капи“, беше неделя. Исках да отида при нея и на шега да я попитам как не я е срам да не репетира, след като на другия ден има рецитал на Шопен. Обаче се загледах и видях, че си движи пръстите по покривката, сякаш е пиано!
— Г-н Фрик — каза Ники, — сещате ли се за човек от миналото ви, който би имал причина да ги убие? Майка ми, Никол или и двете? — Отговорът му отново беше отрицателен. — Някой свързвал ли се е с вас, за да разбере къде са?
Той отново отрече. Беше ред на Руук отново да насочи разговора към самотния чорап.
— Вие сте един от многото, които споменаха хъса и решителността на Синтия.
— Както и таланта й — добави Ленард.
— Какво се случи?
— Идея нямам. Стана просто ей така — отвърна той и щракна с пръсти. — Промяната настъпи след като Никол покани Синди да отседне при нея и родителите й в Париж след завършването. — Той се обърна към Ники, за да обясни. — Семейство Бернарден бяха заможни и предложиха да платят за цялото пътуване. Майка ти трябваше да се върне навреме за прослушванията на всички симфонични оркестри, които я искаха. Трябваше да отсъства само две или три седмици, говорим за юни 1971-ва. Тя се върна чак през 1979-та.
— Може да е постъпила в някой европейски оркестър — предположи Ники.
Той поклати глава.
— Не. Синди не се яви на нито едно прослушване, нито подписа договор за запис. Просто се отказа от всичко.
— Каква е причината според вас? — попита Руук. — Никол ли?
— Може би, но не защото двете имаха връзка. Прекадено много си падаха по мъжете. — Той млъкна за миг. — С изключение на един, който в момента седи пред вас. — Фрик се усмихна, трапчинките избледняха. — Онова лято се случи нещо. Когато замина, Синди беше като огнена топка, но там се заледи. — Останалите музиканти започнаха да пристигат, предстоеше репетиция. Ленард се изправи и взе сакото си (на което пишеше „Само за членове“) от облегалката на стола. — Какво не бих дал за прашинка от таланта на майка ви!
Руук се обади на шофьора, който бе наел за сутринта, за да му каже, че са готови и черната кола спря пред кампуса точно когато с Ники излизаха от Академия „Коупланд“.
— Нека ти кажа едно — каза Руук, докато пътуваха към управлението. — Начинът, по който Фрик описа майка ти… Амбициозна и с хъс, но и грижовна? Професор Шимизу греши, ябълката не е паднала далеч от дървото.
— Руук, имаш ли нещо против да не говорим за това?
Ники свали прозореца и затвори очи, излагайки лицето си на вятъра, докато размишляваше.
След като изминаха два километра в мълчание, шофьорът каза:
— Г-н Руук? Бяхте така добър да ми донесете кафе, така че взех вестник, ако ви се чете.
— Разбира се, защо не?
Шофьорът му връчи брой на „Леджър“, без да се обръща. Руук се надяваше на „Ню Йорк Таймс“, но малка доза жълтина на никого не е навредила. Поне така мислеше, докато видя заглавието на първата страница.
— Да му се…
Хийт извърна глава от прозореца.
— Какво?
После видя заглавието, дръпна вестника от ръцете му и се зачете, занемяла от гняв.