Хийт се хвърли на пода и се претърколи на килима, там, където ъгълът на коридора се срещаше с крайчеца на плота, и изключи светлината. На масата във всекидневната все още светеше лампа, но сумракът й осигуряваше прикритие. Защитена от стената, Ники се изправи на несигурните си крака и грабна пистолета и телефона си от гранитния плот, блъскайки една от бирите, която се удари в капака на печката. Бутилката все още се въртеше, когато тя се наведе над Дон и набра 911, докато притискаше сънната му артерия с два пръста.
— 911, как да ви помогна?
— Тук детектив Хийт, 1-Линкълн-40, полицай се нуждае от помощ след стрелба. — Без да откъсва поглед от вратата, Ники им каза адреса и пресечката възможно най-тихо и спокойно. — Простреляният е мъртъв. — Тя отдръпна ръка от врата на Дон, обърса кръвта му в шортите си и стисна пистолета. — Стрелецът има пушка и е на свобода.
— Пратихме помощ, детектив Хийт. Можете ли да го опишете?
— Не, не го видях…
От другата страна на вратата се разнесе смразяващият звук от презареждане и Ники пусна телефона си на пода. Светлината, която се процеждаше от коридора през дупката във вратата, секна, блокирана от някакво движение. Отслабващият глас на телефона не спираше да повтаря „Детектив Хийт? Детектив Хийт, там ли сте?“, а Хийт отстъпваше на заден ход, докато отново се прикри зад кухненския плот. Приклекнала ниско, тя надзърна над него точно когато през дупката се подаде дебелата единична цев на оръжието, и отново коленичи, опирайки рамене в стената.
— Полиция, хвърли го! — извика тя. Цевта се премести с два сантиметра, следвайки гласа й и Ники се дръпна зад ъгъла. Оглушителен изстрел изпълни стаята, отнасяйки късчета от стената зад гърба й. Преди той да успее да презареди, тя насочи пистолета си и бързо изпразни пълнителя, очертавайки малък ромб под пушката. Зад вратата се разнесе мъжки стон, а черната цев се килна нагоре и припряно се измъкна от дупката, чиито назъбени краища я надраха. През стените и прозорците нахлуха разтревожените гласове на съседите, но въпреки това Хийт успя да чуе как стрелецът презарежда отново. Гмурна се в мрака, пресече коридора към всекидневната, извади празния пълнител и взе нов от спортния сак, оставен на стола.
Докато пресичаше коридора на пръсти, опряла гръб в стената, под подметките на маратонките й хрущяха стъкла от лампите и огледалото, натрошени от оловния дъжд. Хийт се притисна към студения гипс до вратата и се заслуша. След трийсет секунди долови тихи отдалечаващи се стъпки по мокета, а после — затишие и тихо проскърцване на панти, последвано от затръшването на метална врата. Хийт прецени, че тя води към противопожарното стълбище вляво. Асансьорът все още беше повреден и стрелецът избягваше главното стълбище… или искаше да я накара да мисли така.
Хийт чу завъртането на дръжка и шума от врата, ограничена от верига. Чу се гласът на съседката, г-жа Дън:
— Нищо не виждам, Фил. Обаче мирише лошо. Ела тук, това миризмата на барут ли е?
Ники прие това за потвърждение, че стрелецът е напуснал коридора, но излезе предпазливо, с вдигнат пистолет.
Първо тръгна надясно, за да се увери, че не я причаква на площадката пред стълбите. След това се върна обратно, към скърцащата врата на аварийното стълбище. Прекрачи две гилзи, паднали на пода и видя лицето на г-жа Дън, която надничаше през притворената врата. Хийт вдигна пръст към устните си, но тя отвърна с шепот, който по нищо не отстъпваше на гласа й при нормални обстоятелства:
— Добре ли си, Ники? — Хийт не отговори и старицата попита: — Да се обадя ли на 911? — Ники кимна, за да се отърве от нея, г-жа Дън каза „Окей“ и най-сетне изчезна.
Мисълта да отвори скърцащата врата не я изпълваше с възторг, но Хийт нямаше избор, ако искаше да го подгони. За части от секундата през главата й преминаха най-различни въпроси. Ами ако той я причакваше, за да я разстреля в мига, в който отвори вратата? Ами ако не беше сам? Дали да не мине по главното стълбище с надеждата да го пресрещне на тротоара? Отговорите до един водеха към лоши варианти и предупреждения за опасност. Тя притисна ухо към метала, но не чу нищо, което да й подскаже какво става оттатък, а времето течеше. Предупредителните светлини отново изникнаха в главата й, но Ники ги пренебрегна.
Отстъпи назад, блъсна вратата с бедро и се претърколи на площадката, приземявайки се в клек, с насочен пистолет и гръб, опрян в панела. Посрещна я мрак — с изключение на бледата светлина, идваща от първия етаж, всички крушки бяха изгорели. Или по-скоро отвити. Който и да беше този човек, явно следваше план.
Ники се заслуша с надеждата да долови дишане, някакво движение, стъпки по металните стъпала или къркорене на черва… но не чу нищо. Само водата, която капеше на площадката до нея. Вода ли? Дори покривът да течеше, не беше валяло дни наред, а на това стълбище нямаше открити тръби. Хийт прокара ръка по площадката и накрая пръстите й напипаха влажната локвичка. Тя ги отърка един в друг — лепнеха. Не беше вода, а кръв. Процеждаше се отгоре.