— Разбирам, но…
— Но какво? — Болката, объркването и да, гневът му намериха израз в две кратки думи.
— Не е така, както изглежда.
— Това обикновено го казвам аз — отбеляза Руук, но не изглеждаше развеселен. — Как е тогава?
— Сложно — отвърна тя.
— Сложното го мога.
Той зачака, но тя не проговори. Ники изобщо не знаеше откъде да започне и се тревожеше докъде вероятно ще стигнат нещата, щом го направи. Вместо това погледна към червеното петно върху килимчето пред вратата, където се бе ударила главата на Дон, и не каза нищо. Руук изгуби търпение.
— Добре, виж. Имаш ключ от къщи, нали? Най-добре е Роули и Очоа да те закарат, за да се изкъпеш и да поспиш.
— Няма ли да дойдеш?
Той нямаше как да мине в режим „ченге“ и се прикри в логистика.
— Аз ще остана да се уверя, че има кой да заключи, след като всичко свърши.
— Няма ли да дойдеш? — повтори тя.
— Ще се обадя на домоуправителя ти. Сигурно ще успее да запуши дупката във вратата.
— Благодаря — саркастично каза тя. — Това е голямо успокоение.
— Какво искаш, Ники? — Пристъпвайки още една крачка в опасните води, той каза: — Изобщо не знам какво да правя в момента. Нищо не ми казваш й, честно казано, аз побеснявам все повече и повече.
— Значи само ти си важен? След всичко, което преживях тази вечер?
— Не — каза той. — Ако има едно нещо, в което съм сигурен, то е, че само ти си важна.
— Много остроумно, Руук. Отлично. Запиши си го в тефтерчето. Може да ти свърши работа по-нататък. Може би за да отвориш на съответната страница, когато ти се прииска да си спомниш точно с кои думи разкъса нишката. — Тя пъхна ръка в сака си за фитнес и хвърли ключовете от апартамента му. — Дръж.
Той ги хвана във въздуха и юмрукът му се затвори около тях.
— Гониш ли ме?
— Това е моята бъркотия. Сама ще се оправям.
Руук усети, цялата сериозност на тази фраза. Тя го изключваше напълно. Огледа лицето й, но видя само ледена маска. Затова пъхна ключовете в джоба си и си тръгна.
Ники положи усилие да не го гледа, докато излиза. И да не забележи Роули и Очоа, които наблюдаваха всичко от другия край на стаята, сякаш беше сцена от ням филм, който не се нуждаеше от надписи. Ако ги погледнеше, щяха да се престорят, че не зяпат, макар че го правеха.
Ники се отпусна в стола до пианото и отново преживя станалото преди десет години в изключителни подробности. Също както тогава беше объркана, съсипана и ужасяващо сама и наблюдаваше как екип от „Събиране на доказателства“ обработва същия апартамент, по същата причина. Заобиколена от натрошено стъкло и съборени мебели, Ники се чувстваше като след земетресение — нямаше никакво доверие дори на земята под краката си.
Двете бели дъски не я накараха да се почувства по-сигурна, докато седеше сама в общия офис преди изгрев и изучаваше подробностите за двата случая, седнала на стол в центъра на стаята. Беше дошла преди почти три часа. Не можа да заспи, когато колегите й се изнесоха, а домоуправителят закова парче шперплат върху дупката, така че помоли шофьора на патрулката, която командирът на 13-то управление бе поставил на пост пред сградата, да я откара до 20-то.
Съдържанието на белите дъски беше същото, както когато си беше тръгнала предишната вечер и тя добави нов раздел, за третото убийство — това на Дон. Коства й огромно емоционално усилие да загърби — засега — болката от смъртта му, за да се концентрира върху разгадаването й. Ограничи неговия раздел, ограждайки го със зелен маркер. Под името му, датата и часа на убийството списъкът гласеше: Пушка; непознат стрелец от мъжки пол (включително височината и приблизителното му тегло); избягал с такси; и думите, които й беше най-неприятно да напише — „На свобода“.
Уликите не свързваха убийството на Дон с останалите, за разлика от здравия разум. Затова тя записа името му до това на майка си и Никол Бернарден. Опитът я беше научил да не вярва в съвпадения. Знаеше, че самата тя е била мишената и че бе нападната, след като започна да разследва другите две убийства. Това отговаряше на един от въпросите на дъската — „Защо сега?“. По-важният оставаше без отговор — „Защо?“. От него следваше и „Кой?“. Или поне на това се надяваше.
Ники чу тътена от метрото, но наблизо нямаше станция. Щорите задрънчаха, а лампите леко се залюляха. Тя чу как в коридора една секретарка извика „Олеле!“, някой изкрещя „Вторичен трус!“. Ники изчака, докато щорите се успокоят и отново се обърна към дъските, като си мислеше, че и се иска мини земетресението да беше отръскало някой отговор.