— Сякаш нищо не е станало.
— Само че стана. Ще го преживеем.
Лицето на Руук се помрачи.
— Цял ден си мислех, че можеше да бъде много по-лошо. Можеше да убие теб.
— Знам.
— Или мен, което е още по-лошо.
— Още по-лошо?
— За теб. По-лошо ще е, ако ме няма, за да ти дърпам опашките и да си треса задника. — Той изтанцува несръчен танц, който действително подчерта чудесния му задник. Завърши със „Зън!“, а Хийт се разсмя. Определено умееше да я накара да се усмихне, когато нямаше никаква причина за това.
И двамата бяха гладни, но предпочитаха да излязат, вместо да останат в апартамента точно в този момент. „Грифу“ във Вилидж работеше до късно и не беше шумен, така че потеглиха към 9-та улица. Преди да тръгнат, Ники пъхна беретата в джоба си, заедно с резервен пълнител.
В този късен час можеха да си изберат който искат от четирите салона в бившия пансион от деветнайсети век, който един блогър бе описал като място, „което излъчва скрит разкош“. Руук избра библиотеката заради спокойствието и уютната компания на книгите. След като опитаха коктейлите си, той огледа стаята, в която навремето бяха седели Едгар Алън По, Марк Твен и Една Сейнт Винсънт Милей, и се зачуди кога ли книгите й тук ще бъдат изместени от електронни четци.
Ники си поръча голяма салата, а той — печен октопод. Докато се хранеха, Руук каза:
— Нали те принудиха да излезеш в отпуск? Замисляла ли се да нанесеш някои щети?
— На Уоли Айрънс ли? — попита тя. — Между нас казано, да, но само си фантазирах.
— Нямам предвид да го набиеш. Говоря ти за политика. Централата има страшна сила, Ники. Точно така уредих да ми позволят да те придружавам, за да си напиша статията. Трябва да надуеш главата на оная невестулка на „Полис Плаза“ 1. Как му беше името?
— Зак Хамнър.
— Не е нужно да ти е симпатичен, за да използваш връзките му. А и той е роден за такива неща, сама каза, че сигурно мастурбира пред снимки на Рам Иманюъл.
— Не съм казвала такова нещо.
— О. Явно съм се увлякъл, препоръчай ми някой психоаналитик.
— Няма да се обадя на Чука, изключено. — Тя поклати глава, колкото заради него, толкова и за да убеди себе си. — Отказах повишението точно за да избегна това политическо блато.
— Хрумвало ли ти е, че ако не беше отказала, сега нямаше да се намираш от външната страна на желязната порта на капитан Уоли?
— Разбира се, но отговорът ми все още е „не“. Не си струва услугата, която рано или късно ще ми поиска. Можеш да бъдеш сигурен, че точно Зак Хамнър няма да пропусне такава възможност. Не — повтори тя. — Не.
— Мисля, че разбирам — отвърна той. — В такъв случай предлагам алтернативно решение.
— Трябваше да те халосам с онзи килим.
— Изслушай ме. Познавам те, знам, че мразиш да не си на работа, но след като така и така се налага, използвай възможността да се отпуснеш.
— Няма да ходим в Мауи.
— Не, имам предвид да продължим със случая. Заедно, разбира се. Стига, нали не мислиш, че бих очаквал да се отпуснеш на Хаваите? Няма да ходим там.
Тя остави вилицата.
— Да ходим? Ние? Къде?
— В Париж, естествено — заяви той и допи своя „Манхатън“. — Аз черпя. Всичко измислих, докато пътувахме насам.
— О, така ли?
— Аха. Звездите се подредиха идеално, Ники Хийт. Първо, и без друго те избутаха встрани. Второ, може би няма да е лоша идея да се разкараш от този град, след като онова приятелче с пушката е още на свобода.
— Нямам намерение да бягам нито от него, нито от когото и да било друг.
— И трето — продължи той, — докато Роуч и останалите работят тук, може да разследваме самотния чорап в живота на майка ти, заради който се е отказала от мечтата си през лятото на 1971.
— Не мисля, че идеята е добра.
— Така каза и за Бостън, а видя ли какво стана? — Той забеляза реакцията й и продължи: — Ники, уликите не са много, като повечето или са студени, или Железния човек ги блокира. Придвижваме се напред единствено когато се връщаме назад. Прав ли съм?
— Да…
— Точно затова ти говоря за постоянните усилия. Може да не съм ченге, но и аз разследвам и опитът ме е научил, че невинаги може да насилиш нещата да се случат. Резултатите сами решават кога да дойдат. Понякога, когато дълго време си бил много търпелив, отговорът е да проявиш още търпение.
Възраженията на Хийт започнаха да избледняват. Тя взе вилицата си и загреба фенел, бадеми и късчета ябълка и круша.
— Сега остава да кажеш, че само печелим от това, че ме отстраниха.
— Тази фраза все едно е излязла от осемдесетте години — отвърна той и заядливо добави: — Също като Стинг. — После набучи едно пипало и продължи: — Не, бих казал, че просто правим лимонада от наличните лимони.