— Че сте… дъщеря на Синди Хийт ли казахте?
— Да, г-н Уин — извика тя през бледожълтата завеса. — Аз съм Ники Хийт и идвам да се срещна с вас.
След кратка пауза и дълго храчене безплътният глас каза:
— Пуснете я.
Полицаят се заоглежда, явно неподготвен за такова развитие на събитията. Накрая й върна документите и се отдръпна, за да минат. Докато влизаха, Руук и Хийт го чуха как се обажда долу, за да обясни какво е станало.
Онова, което видя зад завесата, върна Хийт в болница „Рузвелт Сейнт Люк“ през февруари, където Руук се бореше за живота си, след като го простреляха. Тайлър Уин, подпрян на една страна, така че лявата част на гърба му да е повдигната, изглеждаше измъчен и крехък и замаяно я наблюдаваше иззад полуспуснатите си клепачи. В ъгълчетата на сухите му, напукани устни с мъка изплува усмивка.
— Боже мой — каза той. — Вижте се само. Сякаш съм умрял, отишъл съм в Рая и пред мен стои скъпата Синди. — После в очите му блесна пакостливо пламъче. — Още съм жив, нали?
Той се засмя, но това предизвика дълга, болезнена кашлица. Той вдигна ръка, за да им каже да не се тревожат и когато пристъпът се уталожи, вдиша малко кислород през прозрачната тръбичка под носа му.
— Седнете, ако обичате.
Имаше само един стол и Руук го предложи на Ники, като внимаваше да не го заплете в кабелите към множеството монитори, които се подаваха изпод завивките. Докато той заобикаляше леглото и се настаняваше на перваза на прозореца, тя обясни накратко кой е.
— А, журналистът — каза Уин. — Ясно. Простете ми, че не ставам. — Той леко вдигна ръце, към които бяха прикрепени множество системи. — Лоша комбинация. Три куршума и слабо сърце.
— Обещавате ли, че ще ни кажете, когато е време да си вървим? — попита Ники.
Тайлър Уин само се усмихна и каза:
— Погледнете всички тези машини. Французите просто обожават да превръщат всичко в спектакъл — готвенето, киното, секс скандалите, болниците. Усъвършенствали са модерната медицина, но чувам, че преди това оперирали без упойка. Дори ръцете не си миели. Така че предполагам, че в края на краищата съм извадил късмет. — Той обърна глава към Ники и се взря в нея. — Сигурно всички ви повтарят колко приличате на майка си.
— Постоянно. За мен е комплимент.
— Има защо — той я огледа още веднъж и каза: — Чух да казвате на личния ми gendarme33, че разследвате убийство.
— Да, работя в Нюйоркската полиция.
— Четох онази статия — каза той и вдигна вежда към Руук. — Изглежда сте получили нещо повече от похвала, млади човече.
— Не се оплаквам — каза той.
Ники искаше да го пита за толкова много неща! Имаше толкова въпроси, чиито отговори щяха да запълнят празнините във връзката със собствената й майка, макар че се боеше да зададе някои от тях. Един поглед към стареца обаче й подсказа, че посещението няма да продължи дълго. Реши да подреди нещата по значимост и да започне с най-важното в случая. Колкото и грубо да изглеждаше, в края на краищата беше дошла да върши работа, очакваше я разследване. Хийт отдавна се беше научила да не обръща внимание на собствените си нужди. Те щяха да почакат до следващата й визита.
— Г-н Уин — започна тя, но той я прекъсна.
— Тайлър. Или чичо Тайлър. Майка ти ме наричаше така.
— Добре, Тайлър. По полицая пред вратата ви съдя, че не са хванали човека, който ви е прострелял. Имате ли представа кой е?
— Ненормален свят. Дори в Европа почват да стрелят на поразия.
— Обраха ли ви?
— Не. Обаче ми е взел златния ролекс, освен ако не е бил разсилният.
— Видяхте ли кой беше?
Той поклати отрицателно глава.
— Изражението ви е също като на инспектора, който ме разпита. Съжалявам.
Руук се обади от прозореца:
— Кога стана това?
Старецът вдигна очи към тавана.
— Един момент. Няколко дни бях в безсъзнание и всичко ми с малко мътно, нали разбирате. — Руук разбираше. — Във вторник вечерта миналата седмица. Доста късно беше. Защо питате?
Хийт и Руук си дадоха сметка колко важно е това. Макар и в различни времеви зони, това беше нощта преди убийството на Никол Бернарден.
— Просто събирам факти — каза тя, без да навлиза в подробности. — Как се случи?
— Няма много за описване. Точно се бях прибрал от късната прожекция на „Мъжете, които мразеха жените“ в „Гомон Пате“. Вкарах колата в подземния гараж, влязох и докато се усетя, някой стреля три пъти в гърба ми и побягна, а аз се проснах на паважа. Събудих се тук.
Ники беше извадила тефтера си възможно най-деликатно и си водеше записки. Зададе му същите въпроси, които бе задавала безброй пъти през годините — някакви заплахи в последно време? Не. Провалени бизнес сделки? Не. Романтични проблеми, ревност?