Хийт и Руук бавно се обърнаха един към друг, но никой не искаше да прекъсне Уин, като се обади, и двамата отново се съсредоточиха върху него. Ники чу гласове в коридора, но се надяваше да успеят да научат повече, преди френската версия на сестра Рачед34 да дойде да ги изхвърли.
— Първата задача на майка ти беше много важна и тя се справи отлично. През лятото на 1971 зад кулисите започнаха опити да бъде прекратен конфликтът във Виетнам.
— Мирните преговори в Париж — не се стърпя Руук.
— Точно така. Научих, че един посланик от Съветския блок, комунист само когато му отърва, чиито пари бях инвестирал тайно, ще бъде домакин на семейството на един от преговарящите от Северен Виетнам. Момченцето им искаше да продължи да взима уроци по пиано. — Ники веднага си спомни снимката на майка й с азиатското семейство пред „Болшой“. — Пратих Синди в дома им, за да обучава малкия през лятото. Той изнесе чудесен рецитал, а майка ви ми предаде жизненоважна информация, която помогна на Кисинджър да надделее на масата за преговори. Би трябвало да се гордеете с нея.
— Гордея се — каза тя. — Освен това разбирам промяната, която е настъпила у нея след посещението й тук.
— Това, че се отказа от кариера като концертиращ пианист ни? След първите няколко задачи нямаше как да я спра, дори да исках. Поемаше назначения не само в Париж, но и из цяла Европа. Години наред слушаше и докладваше, слушаше и докладваше — повтори той. — Не знам дали беше от патриотизъм, или заради адреналина, но тя беше изключително добър шпионин. Каза ми, че усещането за мисия, което изпитва, не може да се сравни с нищо, включително с музиката.
След като обмисли думите му, Ники каза:
— Сигурно често се е излагала на опасност.
— Да, понякога. Това също й харесваше. Синтия имаше кураж, но и нещо повече — способност да се съсредоточи върху целта си така, че да преодолее всичко. Подготовката, резервните варианти, изпълнението — тя беше изчерпателна и не оставяше нищо на случайността.
Той потърси чашата си с вода, а Ники му я подаде и му помогна да отпие през сламката.
— Благодаря — каза той и я изчака да седне. — Разбира се, всички хубави неща свършват. Тя срещна баща ти, омъжи се и се върна в Щатите, за да те отгледа.
Устните му, влажни от водата, се разтегнаха в лукава усмивка.
— Какво? — попита Ники.
— Естествено, човек никога не напуска този бизнес. През осемдесетте светът не стана по-малко взривоопасен. Също като Париж, Ню Йорк сити беше идеална среда за събиране на информация. Дойдох в Манхатън и я вербувах отново през 1985.
— 1985… — Ники наклони глава и го разгледа, търсейки връзката, която се бе опитала да открие, но без успех, когато предишния ден видя снимката му за пръв път.
Тайлър Уин пак се усмихна, но не лукаво, а с неподправена носталгия.
— И аз ви помня, Ники. Бяхте на пет, когато посетих майка ви и ми изсвирихте алегрото от Петнайстата соната на Моцарт. Дори го записах на видео.
— Гледахме записа онзи ден — каза Руук и Хийт кимна, не толкова за да се съгласи, колкото за да потвърди, че е успяла да прокара още една линия от настоящето към миналото си без следа от дискомфорт.
— Все още е пред очите ми — каза старият човек.
— Значи казвате, че сте убедили майка й да проникне в някои домове в Ню Йорк?
— Да, и в околностите.
— Но нали сте били от ЦРУ — учуди се той. — Шпионирането у дома не е ли незаконно?
— Да, ако го правиш както трябва.
Тайлър Уин се наслаждава на шегата си, докато смехът го накара да присвие очи от болка. Той посегна към бутона за морфин върху завивките и го натисна два пъти.
— Вече дори не знам дали още ми действа. — Старецът се съсредоточи върху дишането си и щом се успокои, довърши мисълта си. — Трябва да кажа, че и при втората обиколка майка ви беше все така ефективна.
Най-сетне стигнала до момента, към който се стремеше, Ники попита:
— Тайлър, тя до самия край ли шпионираше? До момента, в който я убиха?
— Да — отвърна той, а лицето му стана мрачно.
— Бихте ли ми разказали подробностите? Знаете ли нещо, каквото и да е, което да ми помогне да открия убиеца?